Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 98

Понякога, каза си той, не си струва толкова да се притесняваш, да се бориш за нещо. Но, изглежда, само такива като Нанси Клейтън успяват да постигнат това — празноглавата Нанси със знаменитите си гости и легендарните вечеринки.

Нещо го докосна и той се обърна да види какво е. Силвестър протегна грубия си, остър като ренде език и започна да го ближе.

— Остави — каза Максуел. — Този твой език може да свали кожата на човека.

Силвестър измърка доволно, настани се до Максуел и се облегна в него. Двамата седяха и гледаха вторачени долината.

— Лесно си живееш ти — рече Максуел на тигърчето. — Нямаш проблеми. Няма за какво да се тревожиш.

Камъните изхрущяха под нечии крака. Един глас каза:

— Задигнал си ми саблезъбия. Може ли да седна и аз с теб да му се порадвам?

— Разбира се, седни — отвърна Максуел. — Ще се преместя. Мислех, че не искаш вече да разговаряш с мен.

— Там, долу, беше отвратителен — рече Карол — и не ми хареса. Но сигурно е трябвало да си такъв.

Черен облак кацна в кедъра, да си отпочине. Карол ахна и се сгуши в Максуел. Той я прегърна:

— Няма нищо. Това е само един Банши.

— Но той няма тяло. Няма лице. Просто облак.

— В това няма нищо странно — каза й Банши. — Такива сме ние двамата, които останахме. Големи мръсни пачаври, развяващи се в небето. Не се страхувайте, защото този, другият човек, е наш приятел.

— На третия не бях приятел — възрази Максуел — нито аз, нито човешкият род. Той ни предаде на колесатите.

— И все пак ти седя при него, когато никой друг не искаше.

— Да, седях. Редно е да го направиш дори за най-лошия си враг.

— Тогава мисля — продължи Банши, — че ще можеш да разбереш някои неща. В крайна сметка колесатите бяха от нашите, още са от нашите, може би. Старите връзки трудно се късат.

— Струва ми се, разбирам. Какво мога да направя за теб?

— Дойдох само да ти кажа — обясни му Банши, — че мястото, което ти наричаш „кристалната планета“, е известено.

— И си искат дракона ли? — попита Максуел. — Трябва да ни дадеш координатите.

— Координатите ще се дадат на Транспортния център. Трябва да отидете там, ти и още много други, за да пренесете знанията. А драконът ще остане на Земята, тук, в резервата на таласъмите.

— Не разбирам — рече Максуел. — Те искаха…

— Артефакта — прекъсна го Банши, — за да освободят дракона. Много дълго стоя затворен.

— Още от Юрския период — каза Максуел. — Съгласен съм, много дълго е бил там.

— Не предвиждахме да е толкова продължително — обясни Банши. — Вие го преместихте, преди да успеем да го освободим, и ние го мислехме за загубен, Артефакта трябваше само да го предпази и скрие, докато се установи колонията на Земята, докато тя бъде в състояние да го закриля.

— Да го закриля ли? А защо му е била нужна закрила?

— Защото — отвърна Банши, — той е последният представител на своя род и затова е много ценен. Той е последният от… трудно ми е да се изразя… вие имате същества, които наричате котки и кучета, нали?

— Да — каза Карол. — Ето тук при нас едно от тях.