Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 4

Но дори и да се е случило, все пак трябваше да го изясни. Освен това имаше работа, а нея не биваше да провали.

И ако някой сега го наблюдаваше, макар да не беше сигурен, че го наблюдават, нещата можеха да се усложнят. А може би това е без значение, каза си той. Разбираше, че най-трудно ще е да си уреди среща с Андрю Арнолд. Не е лесна работа да посетиш ректора на Планетарния институт. Той имаше къде по-сериозни грижи от това да слуша приказките на един обикновен професор. Особено пък ако този професор не може предварително да съобщи за какво желае да разговаря.

Ръцете му спряха да треперят, но той още ги държеше здраво стиснати. Ще излезе след малко оттук, ще се спусне по шосето и ще седне в един от вътрешните бързи пояси. След около час ще е отново в родното старо университетско градче и скоро ще разбере дали Дрейтън е казал истината. Ще се върне при приятелите си — Али Уп и Духа, при Харлоу Шарп, Алън Пристън и останалите. Пак ще се заредят буйни среднощни пирове в „Прасето и свирката“, дълги тихи разходки по сенчестите алеи и по езерото с кану. Ще има и беседи, и спорове, и стари предания, ще се върне онзи академичен ред, който оставя на човека време и да живее.

Откри с какво нетърпение очаква пътуването, тъй като шосето минаваше покрай хълма с Резервата на таласъмите. Не че там имаше само таласъми; имаше и много други създания от Мъничкия народ и всички те бяха негови приятели, или поне повечето му бяха приятели. Тролите понякога се гневяха, а да завържеш истинско и трайно приятелство със същества като баншите не беше лесно.

По това време на годината, помисли си той, хълмовете трябва да са красиви. Към Енотовата кожа той се отправи късно през лятото и тогава възвишенията още бяха облечени в тъмнозелената си мантия, но сега, в средата на октомври, те сигурно пламтят с всичките багри на есенните си одежди; виненочервеното на дъба, бляскаво червеното и жълтото на клена, и тук-таме яркият ален оттенък на пълзящите лози, който като нишка пробягва сред другите цветове. А въздухът ще мирише на ябълково вино, този странен, опияняващ аромат, идващ от гората само с умирането на листата.

Седеше там и мислеше за времето точно преди две лета, когато заедно с мистър О’Тул пътуваха нагоре по реката, в северната пустош, с надеждата някъде да установят контакт с призраци от старите оджибуейски легенди. Плаваха в прозрачно чисти води, през ноща палеха огньове в покрайнините на тъмните борови гори, ловяха риба за вечеря, издирваха дивите цветя, скрити сред горски поляни, преследваха множество животни и птици и добре си отпочинаха. Но призраци не видяха и в това нямаше нищо чудно. Твърде рядко са установявани контакти с Мъничкия народ на Северна Америка, защото, за разлика от полуцивилизованите, свикнали с хората духове на Европа, тези бяха истински рожби на дивата пустош.