Читать «Резерватът на таласъмите» онлайн - страница 11

— Трябва предварително да ви се извиня — каза О’Тул — за състоянието на замъка. Там става течение, благоприятно за простуди, синузити и разни други страдания. Ветровете духат лошо през него, мирише на влага и мухал. Съвсем не разбирам, защо вие, хората, след като строите замъци за нас, не ги правите защитени от атмосферните условия и удобни. Ако някога сме обитавали развалини, не означава непременно, че сме се отказали от всякакъв комфорт и удобства. Обитавахме наистина, защото бедната Европа нямаше какво по-добро да ни предложи.

Замълча, да си поеме дъх и пак продължи:

— Добре си спомням, преди две хиляди и повече години живеехме в нови-новенички замъци, достатъчно жалки, разбира се, защото недодяланите хора по това време не можеха да строят по-добре — несръчни, без подходящи инструменти, без никакви машини, и въобще, мършав народ. А ние бяхме принудени да се крием по ъглите и пролуките на замъците, тъй като непросветените тогавашни хора се страхуваха от нас и в цялото си невежество ни презираха; в невежеството си търсеха да издигат могъщи заклинания против нас. Въпреки, че — каза той с известно задоволство — повечето хора не бяха вещи в заклинанията. Ние без много мъка можехме да се оправяме, когато ни гонеха с лопати и тояги и разваляхме магиите им без никакви усилия.

— Преди две хиляди години ли? — попита Чърчил. — Нима искате да кажете…

С бързо движение на главата Максуел се опита да го прекъсне.

Мистър О’Тул спря по средата на пътеката и хвърли смразяващ поглед на Чърчил.

— Помня още — обясни той — когато от ония мочурливите гори, наричани от вас сега Централна европа, варварите за пръв път и най-невъзпитано започнаха да тропат с дръжките на грубите си железни мечове по самите порти на Рим. Чухме за това в горските дълбини, където се намираха домовете ни, а тогава между нас имаше и други, отдавна вече мъртви, които бяха чули новината от Термопилите няколко седмици след битката.

— Извинявай — каза Максуел, — но не всеки е така добре запознат с Мъничкия народ…

— Моля тогава го запознай.

— Истина е — обърна се Максуел към Чърчил — или поне е възможно. Не са безсмъртни, защото в края на краищата умират. Но живеят много дълго, не можем да си го представим дори. Раждат се малко, много малко наистина, защото, ако не е така, няма да има място за тях на Земята. Доживяват до невероятно голяма възраст.

— Това е, защото — обясни мистър О’Тул — сме свързани дълбоко със сърцето на природата и не губим драгоценната си жизнеспособност на духа с онези дребни грижи, които разбиват живота и надеждите на хората. Но това са тъжни теми, за да си прахосваме за тях такъв славен есенен следобед. Затова по-добре непоколебимо да насочим мислите си към пенливата бира, която ни чака на върха на хълма.

Умълча се и отново пое нагоре по пътеката, но с по-бърза крачка от преди.

Към тях, надолу по пътеката тичаше някакъв малък таласъм и разноцветната му, твърде голяма за него риза плющеше на вятъра при неудържимия му бяг.