Читать «Смъртта на Ахил» онлайн - страница 7

— Така, Ераст Петрович, какви ли специални поръчения да ви възложа? Нищо не ми идва на ум — разпери ръце Долгорукой, очичките му светнаха от ликьора. — Както виждате, имам си достатъчно съветници по тайните дела. Нищо де, горе главата. Поогледайте се, посвикнете… — той неопределено махна с ръка и мислено добави: — „А ние междувременно да те проучим що за стока си.“

Допотопният часовник с измаилски барелеф звънко отмери единайсет удара и в този миг се вплете третата брънка, която завърши фаталния низ от съвпадения.

Вратата на приемната се отвори без почукване и в пролуката се появи изкривената физиономия на секретаря. Невидимият, но безпогрешно доловим лъх на Извънредното Събитие прониза кабинета.

— Ваше сиятелство, нещастие! — с разтреперан глас съобщи чиновникът. — Генерал Соболев е умрял. Тук е личният му ординарец есаул Гукмасов…

Присъстващите възприеха новината всеки посвоему според темперамента си. Генерал-губернаторът с жест пропъди приносителя на скръбната вест — махай се, един вид, не мога да повярвам — и със същата ръка се прекръсти. Началникът на секретния отдел за миг широко отвори очи и веднага замижа. Рижият полицейски началник скочи прав, а на лицето на колежкия асесор се изписаха две чувства: отначало огромно вълнение и веднага след това дълбоко умисляне, в което изпадна през цялото време на последвалите събития.

— Повикай есаула, Инокентий — меко нареди Долгорукой на секретаря. — Брей че беля.

В стаята с воинска крачка и звън на шпори влезе одевешният юначен офицер, който в хотела отбягна прегръдките на Ераст Петрович. Сега беше гладко избръснат, с параден лейбказашки мундир и цял иконостас кръстове и медали.

— Ваше високопревъзходителство, старши ординарецът на генерал-адютант Михал Дмитрич Соболев есаул Гукмасов! — представи се офицерът. — Скръбна вест… — той направи усилие да се овладее, мръдна разбойническия си черен мустак и продължи: — Господин командващият Четвърти корпус пристигна вчера от Минск на път за рязанското си имение и отседна в хотел „Дюсо“. Тази сутрин Михал Дмитрич дълго време не излезе от стаята си. Ние се притеснихме, почукахме — не отговаря. Тогава се осмелихме да влезем, а той… — Есаулът направи още едно титанично усилие и успя все пак да довърши, без да му трепне гласът: — а господин генералът седи на стола. Мъртъв… Повикахме лекар. Рече: нищо не може да се направи. Вече се е вкочанил.

— Охохоох — подпря буза губернаторът. — Ама как така? Млад човек беше. Май нямаше и четирийсет?

— На трийсет и осем, караше трийсет и девет — със същия напрегнат до скъсване глас докладва Гукмасов и бързо примига.

— И каква е причината за смъртта? — намръщи се Караченцев. — Да не е бил болен?

— Съвсем не. Здрав си беше, бодър и весел. Лекарят предполага удар или сърдечна парализа.

— Добре, върви — освободи го князът, потресен от новината. — Ще направя всичко необходимо и ще известя императора. Върви — а когато вратата се затвори зад есаула, въздъхна сломен. — Сега ще се почне една, господа. Такъв човек, любимец на цяла Русия. А, Русия — цяла Европа знае Белия генерал… даже днес се канех да го навестя… Петруша, прати депеша на господаря император, имай грижата. Не, първо ми я покажи. А после дай разпореждания за траура, панихидата и… Ти знаеш. Евгений Осипович, вие осигурете ред. Щом тръгне мълвата, цяла Москва ще се втурне към „Дюсо“. Вижте там да не се изпотъпчат скърбящите. Знам ги аз московчаните. Всичко да е прилично и благовъзпитано.