Читать «Изчезналата миниатюра (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)» онлайн - страница 90

Той я погледна враждебно. Очите му приличаха на пламтящи въглени.

Тя каза:

— Ах, не! Вярно, вие не живеете на „Холцендорфщрасе“. Това се оказа лъжа, господин директоре! Мога ли да ви замоля за истинския адрес? Но не само приблизително, нали?

Той се отдръпна.

— Отказвам се от любезното ви съдействие. Една маса и няколко стола мога да купя и сам.

— Моят шеф ми възложи да ви помогна. Ще дойда към седем часа. По делови работи на мен може да се разчита напълно.

Той се въртеше насам-натам върху стола си, като че седеше върху запален примус.

— Няма да ви отворя. Излишно е да идвате. Плюя на помощта ви. Предпочитам до края на живота си да живея в кокошарник.

— Значи към седем часа — отвърна непоколебимо тя. — Остава така.

Нишката на търпението на Зайлер се скъса. Той скочи.

— Слушайте каквото ви се казва! — викна той. — Ако дойдете, ще ви хвърля надолу по стълбището! Живея на четвъртия етаж и ще си заслужава!

Сетне изхвръкна като хала от стаята и затръшна вратата.

— Небеса милостиви! — каза уплашено Кюлц. — Какво стана?

— Нищичко — заяви госпожица Трюбнер.

— Е, аз не знам! — обади се ниският дебел господин Щруве. — Но ако някой ми заявеше, че ще ме хвърли надолу по стълбите, щях да взема това малко по-сериозно.

— Той обаче съвсем не го заяви на вас, а на мен — рече тя. — В това все пак има разлика.

Нейният шеф, колекционерът на художествени предмети, потри ръце. Всъщност то беше във връзка с недостатъчно правилното му кръвообращение, но винаги изглеждаше тъй, като че ли се чувствува особено доволен.

— Щом като не е било заплашване — заяви остроумно той, — тогава може да бъде само обяснение в любов.

— Наистина ли? — запита Кюлц. — Е, в такъв случай честитя ти от все сърце, детето ми! Отдавна не съм бил кум.

И при все, че не е обичайно да се приемат честитки за това, че ще те хвърлят надолу по стълбите, Ирене Трюбнер сведе хубавата си глава и каза:

— Много благодаря, господа!

Един от прислужниците съобщи, че колата на господин Щайнхьовел е пристигнала.

Тръгнаха.

Колекционерът спря месаря и му подаде една дървена кутийка.

— Замалко щях да забравя! Ще ми позволите ли да ви подаря още веднъж, и сега вече завинаги, копието от Холбайн, което отдавна ви принадлежи?

Кюлц стисна ръката му и пъхна кутийката в джоба си.

— Това ще ми остане траен спомен. А пък на моята Емилия ще купя един шоколад.

Стаята остана празна най-много за половин минута. След това Ирене Трюбнер се върна, вдигна телефонната слушалка и поиска да я свържат с директора Зайлер.

— Ало!

Гласът му прозвуча груб и пресипнал.

Тя не отговори, а само сви устни.

— Ало! — извика сърдито той. — Дявол да го вземе! Кой е насреща?

— Ирене — каза тихо тя. — Искате ли да се сдобрим!

Господин Щайнхьовел беше седнал в колата си.

— Къде е секретарката ми? — запита той.

Руди Щруве посочи към портала на застрахователното дружество. Тримата мъже се усмихнаха.

Кюлц пристъпи съвсем близо до колата и каза:

— Драги господин Щайнхьовел, искате ли да ми направите още една много голяма услуга?