Читать «Изчезналата миниатюра (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)» онлайн - страница 2

Така обаче Кюлц измърмори под нос думичката „рогач“ и надуто и важно се разположи край една свободна масичка. С това той попадна във водовъртежа на събитията, които всъщност никак не го засягаха и все пак в най-скоро време щяха да му струват близо три килограма от неговото живо тегло.

Когато Кюлц седна, нежният стол изстена от болка. Тутакси долетя едно пиколо и запита:

— Please, Sir?¹

Посетителят бутна към тила велурената си шапка.

— Слушай, братле, аз не зная датски. Донеси ми чашка светла бира! Но голяма чашка.

Пиколото не разбра нищо, поклони се и изчезна в хотела. Кюлц потри ръце.

След малко се появи келнер във фрак.

— С какво мога да ви услужа, уважаеми господине?

Гостът подозрително вдигна очи.

— С една голяма пилзенска бира — заяви той. — Да не би да ми изтърсите сега и управителя на ресторанта, или предпочитате да подам писмена молба?

— Една пилзенска, много добре!

— И нещо за ядене. Малко мешано. Стига това да не ви създава много труд. С различни видове колбаси. Датските салами ме интересуват професионално. Аз съм берлински месар.

Келнерът не издаде мислите си, вместо това се поклони и изчезна.

Кюлц опря бастуна си до оградката, нахлузи кафявата велурена шапка върху пожълтялата му дръжка и се облегна назад в отлично разположение на духа.

Облегалото на стола изпъшка.

Кюлц огледа стола и масата и загрижено каза:

— Ама че детински мебели!

Тази забележка предизвика неволния смях на една госпожица, седнала сама до съседната маса.

Оскар Кюлц се изненада. Той извърна горната част на тялото си полунадясно, поклони се несръчно и каза:

— Моля, хиляди извинения!

Госпожицата весело му кимна.

— Но защо? И аз съм от Берлин.

— Аха! — отвърна той. — Затова, значи, говорите немски!

Миг по-късно Кюлц разбра бездънната дълбокомисленост на своето умозаключение. Ядосан сам на себе си, той тръсна глава и, тъй като не му хрумна нищо по-умно, се представи:

— Името ми е Кюлц — каза той.

Тя плесна с ръце.

— Как? Нима вие сте господин Кюлц? Ей, че весело! В такъв случай ние купуваме месо от вас!

— От Оскар Кюлц ли?

— Това не знам. Да не би да има повече Кюлцовци?

— Би могло да се каже, че е така.

— На „Кайзердам“.

— Това е Ото, най-малкият от синовете ми.

— Отлична месарница — увери го тя.

— Да, да. Само че той не разбира нищичко от лебервурст. Лебервурст трябва да си купите някога от Хуго! Той е второто ми момче. На „Шлосщрасе“ в Щеглиц. Хуго прави един лебервурст! Чест и почитания!

— Малко далечко е, ако човек живее на „Кайзердам“ — каза тя. — При все че неговият лебервурст може да го бива!

— Затова пък Хуго няма понятие от руска салата. Никой не може да го научи да я прави! — заяви строго татко Кюлц.

— Тъй, тъй — каза госпожицата.

— Руската салата е специалитетът на Ервин. Мъжът на най-голямата ми дъщеря. На „Ландсбергер Алее“. Ервин ще ви направи майонеза — заради нея ще зарежете всичко друго на тоя свят, госпожице!