Читать «Под игото» онлайн - страница 42

Огнянов стана сериозен.

— Какви грозни думи може да каже за мене?

— Че какво не? Бунтовник, хайдутин, кръвник!… Боже мой, как нема жалост тая жена!

Огнянов изгледа умислено Рада и й каза:

— Слушай, Радке, ние се запознахме, но се не знаем още, или по-добре, ти ме не познаваш. Грешката е моя. Би ли ме обичала, ако бъдех такъв, какъвто ме кичат пред тебе?

— Не, Бойчо, аз те зная добре, ти си най-благороден човек; и затова те обичам. — И тя детски се обеси на врата му и го гледаше глезено в очите.

Той се усмихна горчиво, трогнат от тая простодушна доверчивост.

— И ти ме познаваш, нали? Инак ние не бихме се обичали — шепнеше Рада, като го гледаше с големите си пламенни очи.

Огнянов ги целуна любезно, па каза:

— Радке моя, дете мое, за да бъда благороден човек, както ти ме наричаш, аз трябва да ти открия работи, които ти не знаеш. Моята любов ме не допущаше да те огорчавам, но съвестта ме кара на противното. Трябва да знаеш с какъв човек се свързваш. Аз нямам право повече да мълча.

— Обади ми всичко, ти пак си тоя за мене — каза тя смутено.

Огнянов я тури да седне и той седна при нея.

— Радке, Хаджи Ровоама каза, че съм бунтовник. Тя не знае, тя нарича всеки честен младеж бунтовник.

— Така, така, Бойчо, тя е много зла жена — каза бързо Радка.

— Но аз съм наистина такъв, Радке.

Радка го погледна зачудено.

— Да, Радке, бунтовник, и не на слова, но който мисли да готви въстание.

Той помълча. Тя нищо не отговори.

— Мислим да вдигаме въстание напролет, затова съм в тоя град. Рада мълчеше.

— Това е моето бъдеще, бъдеще неизвестно, пълно с опасности.

Рада го гледаше смаяно, но нищо не каза. Огнянов видя в това студено мълчание присъдата си. При всяка негова дума предаността на това момиче се изпаряваше във въздуха. Той направи усилие над себе си и продължи изповедта си:

— Това е моето бъдеще. Сега да ти кажа моето минало.

Рада впери безпокойно очи в него.

— То е по тъмно, Радке, ако не по бурно. Знай, че аз бях осем години заточен в Азия, за политическа причина, и избягах от Диарбекир, Радке!

Рада стоеше попарена.

— Кажи ми, Радке, калугерицата спомена ли ти и за това?

— Не зная — отговори сухо Рада.

Огнянов постоя малко мрачно замислен, па подзе:

— Тя ме нарича кръвник и убийца. Тя и това не знае, Радке, тя преди няколко време ме наричаше шпионин. Но слушай.

Тоя път Рада почувствува, че има нещо страшно, и побледня.

— Слушай, аз убих двама души, и то неотколе.

Рада се отмести неволно.

Огнянов не смееше да я погледне; той говореше към стената. Сърцето му се късаше, като че го дърпаха железни клещи.

— Да, аз убих двама души турци; аз, който муха не бях убивал. Аз трябваше да ги убия, защото пред мене щяха да насилят едно момиче — пред мене и пред баща му, когото свързаха. Да, аз съм и кръвник, и мене пак Диарбекир ме плаши или — въжето.

— Казвай, казвай. — прошушна тя отпаднала.

— Всичко ти казах, знаеш ме вече цял — отговори с разтреперан глас Огнянов. Той чакаше да чуе страшната присъда, която четеше по лицето й.