Читать «Под игото» онлайн - страница 28

— Да ги запали огън небесний! — избъбра госпожа Хаджи Ровоама.

— Представете си — продължи Стефчов, — цял разврат е разпространението на такива безобразия! А това погубва добрите чувства у младежите и ги прави безделници или ги завежда на бесилка. Вижте Соколова, много жално!

— Много жално, да — потвърди Хаджи Смион.

Михалаки Алафрангата се обади:

— Още вчера, по един разговор с доктора, познах го на кой ум слугува. Той плачеше, че нямало у нае Любобратичи!

— А ти що му отговори?

— Отговорих му, че има пък бесилници, ако няма Любобратичи.

— Право си му отговорил — каза Юрдан.

— Мари какви са тия Любобратичи? — попита любопитната сваха.

Генко Гинкин, който четеше редовно вестник „Право“ и беше в течението на политиката, зина да отговори, но кака Гинка го устрели с поглед и отговори тя:

— Войвода на херцеговците, бабо Доне. Хе, да имаме един Любобратич, аз му ставам байрактарка, па ще ходим да сечем зелките.

— Хе, да имаше Любобратич, то друга работа тогава и аз минувам под неговата команда — каза Хаджи Смион.

Юрдан ги изгледа строго:

— Такива работи, Гино, и на шега не бива да се приказват. Хаджи, ти приказваш на дъжд и на лапавица. — Па като се обърна към Алафрангата, попита: — Сега докторът какво ще стане?

— Според законите — отговори Стефчов — за посягане въз царски човек има смърт или Диарбекир до живот.

И той изгледа победоносно.

— Пада му се — избъбра Хаджи Ровоама, — какво му прави метохът да го гори?

— Търсил си го е — каза Нечо аазата; — снощната трескавица не беше като тъй на вятър.

— Каже Нечо трескавица, та ми дойде на ума, а, пази боже, в Кримската война аз и Иван Бошнаков отивахме за Босна, помня като днес: беше ден или два до Никулден; над Пирот замръкнахме, когато избухна една страшна буря, ала каква буря!.

И Григорът разказа как мълния гръмнала над главите им, запалила един орех, утрепала петдесет овци и откъснала опашката на дорестия му кон, който продал после с убита цена.

Григорът разказа всичко това с такава добросъвестност и красноречие, щото публиката го слуша до края с непрекъснато внимание. Стефчов и Нечо аазата се спогледнаха усмихнато. Михалаки стоеше все важно наведен, а Хаджи Смион зяпаше, поразен от съкрушителната сила на Дамянчевата светкавица през зима.

Докато Дамянчо още разказваше, кака Гинка беше се озърнала да дири Лалка.

— Къде се дяна Лалка, Радо? Я иди я повикай — обърна се Хаджи Ровоама повелително към младата мома в черно.

Лалка, подир думите на Стефчова, изказани с такова жестоко хладнокръвие, беше се оттеглила полека и беше влязла в една стая; там се бе тръшнала на миндера, с глава надолу, и заплакала с глас. Порой сълзи се изляха из очите й, като че дълго време бяха събирани на едно място. Горкото момиче хълцаше от плач и не можеше да поема. Люта жалост и мъка се четяха по лицето й. Тия хора, които така грозно се гавреха с бедата на доктора, възмущаваха душата й. Това усилваше страданията й. Боже мой, боже мой, как нямат милост!

Сълзите облекчават даже и безнадеждните горести.

А докторовата съдба беше още неизвестна и имаше място за надежда.