Читать «Под игото» онлайн - страница 25

— Не сещаш ли се?

— Как?

— Ще ида да се предам.

— Как? Да се предадеш? Сам?

— Искаш да моля някого? Отче Викентие, слушай. Аз съм честен човек, та не искам да изкупвам живота си с хорските страдания. Аз не ида от шестстотин сахата далеч, за да направя една подлост. Ако не мога да жертвувам живота си славно, то мога да го жертвувам честно. Ти разбираш?… Ако аз не се представя още днес пред турската власт и кажа: тоз човек е невинен и че нямам с него сношения, пардесюто от моя гръб го свалиха, книжата са мои, аз съм опасният, аз съм виновният, даже — аз гърмях въз заптието, правете каквото щете с мене, то доктор Соколов е изгубен, особено като не можал или не искал да се оправдае. Има ли друго средство, кажи!

Дяконът мълчеше. Той съзнаваше в дълбочината на честната си душа, че Краличът имаше право. Това самопожертвувание му се налагаше от чувството на справедливост и човещина и той не чака да му напомнят други това. Тоя човек му се видя сега още по-висок и с още по-ново обаяние въз него. Образът му се осия от оная благородна, тиха, небесна светлина, която само великите пламвания на доблестта хвърлят въз човешката физиономия. Тия прави, буйни, прочувствувани слова на Кралича гърмяха на душата му сладко и тържествено. Нему се искаше той да бъде на негово място, той да ги каже и той да ги изпълни. Очите му се премрежиха от трогателни сълзи.

— Насочи ми пътя за К. — каза Краличът. Ненадейно на прозореца се мярна голямата космата глава на игумена, чиито стъпки по чардака всред разпалений си разговор те не бяха чули. Краличът се сепна и погледна въпросително дякона.

Дяконът изскокна тичешком навън, отведе игумена до пармаклъците на чардака и му гълча дълго с твърде разпален вид, със силни ръкомахания и с чести поглеждания към килията, дето чакаше Краличът, нетърпелив и развълнуван. Когато вратата пак се отвори и влязоха Викентий и Натанаил, той посрещна игумена и му поиска ръката, да я целуне.

— Чакай, аз не съм достоен да ми целунеш ръка — извика просълзен игуменът и като обви с двете си ръце врата му, целува го горещо по устата, както баща целува своя отдавна невиден син.

VIII. У чорбаджи Юрдана

У стария чорбаджи Юрдана, по случай на отвратки, ставаше гощавка него ден. Бяха калесани роднини и приятели на челядта и на партията му.

Юрдан Диамандиев, на години човек вече, болнав, намръщен и нервен, беше от ония български чорбаджии, които направиха грозно това име. Неговото богатство растеше, многобройната му челяд добруваше, думата му се тачеше, но никой го не обичаше. Стари неправди и грабителства над сиромашта, братувания с турците бяха го направили омразен и сега, когато не правеше или не можеше да направи зло. Той беше целокупен човек на миналото.

При всичката намръщеност на Юрдана обедът беше весел. Кака Гинка, женената му дъщеря, хубавелка още, приказлива, хлевоуста и лудичка, и която биеше, когато трябва, смирения си мъж, забавляваше гостите с шеги и подигравки, които неуморимият й език ръсеше наляво н надясно. Най-много се кискаха трите калугерици. Едната от тях, госпожа Хаджи Ровоама, Юрданова сестра, която беше куца, злъчна и сплетница, влазяше в тона на кака Гинка и пущаше сегиз-тогиз язвителни присмивки за отсъствующите. Хаджи Смион, зет на домовладиката, се смееше яката със залък в уста. Хаджи Павли, сватът, залисан от смях също, ядеше с вилката на Михалакя Алафрангата, който, поразсърден от това невнимание, гледаше навъсено около си.