Читать «Под игото» онлайн - страница 210

Тогава неизразим ужас я облада и помрачи всичките й мисли. Смъртта й се стори хилядо пъти по-добра от страшните минути, които наближаваха… Тя фукна към иконостаса, запали вощеничка от жумящето пламъче на кандилото и върна се бързешката в къта. Там, на масата, беше повалена една вулия, пълна с барут, забравена от въстаниците. Рада отиде до нея, в дясна ръка взе свещицата, а с показателния пръст на лявата ръка хвана да бърка в завързаните уста на вулията, за да отвори дупка, дето да покаже пламъчето. Дупката тозчас се отвори.

В тоя миг вратата с голям трясък се сгръмоляса на земята и една исполинска фигура проникна. Иван Боримечката се появи на прага. Зад него се мярна Стайка. Рада ги не видя и поднесе свещта към барута.

XXXVII. Две реки

А в тоя същия миг Огнянов беше далеко в планината.

Последен отстъпил от укреплението, когато вече турците се покачваха по насипа, а други го замеряха от близкото укрепление, окървавен, очернен от барут, със сетре продупчено на две места, той като по чудо избягна от ръката на врага и от куршумите му… Той диреше смъртта, но инстинктът на самосъхранението, по-силен от всяка воля в тоя момент, го спаси.

Сега той се намираше на върха на Върлищница, на лявото й бърдо, в подножието на което течеше речката.

Въз кръвта, въз пота, въз барутното чернило, въз праха на лицето му сега течаха сълзи.

Огнянов плачеше.

Той се бе спрял и гледаше ужасните картини на кораблекрушението на революцията. Той беше останал гологлав.

Долу в дола изпоплашена сган въстаници, жени, деца, които в луд страх се спасяваха навътре в планината. Ревотът и писъците на нещастниците достигаха ясно до него.

Срещу него — Клисура в пламъци.

Внезапно погледът му падна на дясната ръка, обляна с кръв. Той се сети, че тя беше кръв от Кандова. И в същия миг умът му от Кандова мина на Рада… Косата му настръхна: той бръкна в пазвата си и извади смачканото писмо на Рада, което отвори.

Той прочете следующите няколко редове, написани с молив, но от една отслабнала и разтреперана ръка:

„Бойчо!

Ти ме остави с презрение. Без тебе аз не мога да живея… Моля те, прати ми една думица само… Ако заповядаш, аз ще остана жива… Невинна съм… Отговори ми, Бойчо. Страшни часове прекарвам… Ако не, сбогом, сбогом, обожаемий, аз ще се погреба под развалините на Клисура…

Рада“

Неизразима горест се изписа по лицето на Огнянова. Той устреми поглед към града, дето пожарите се умножаваха. На разни точки на града нови пламъци бликваха над покривите, издигаха се и лижеха с бледо-червени езици въздуха… Черни облаци дим се разстилаха над града и се сливаха с облаците на небето, която го бяха застлали цяло; по тяхна причина по-рано хвана да притъмнява. Пожарите се разпростираха с голяма бързина по всички страни. Тяхната кървава зара се отражаваше по сипеите, по урвите на Рибарица и във вълните на Стара река… Огнянов търсеше да види двуетажната къща, дето госпожа Муратлийска живееше. Той скоро я изнамери и с трепет позна двата прозореца на Радината стая. Къщата още не бе засегната от огъня, но околните къщи пламтяха и бързо го докарваха към нея.