Читать «Под игото» онлайн - страница 16

Соколов беше домашен лекар на Марка и идеше да навиди Асенча.

Другият гост беше Иванчо Йотата². Той, като добър съсед, идеше да поразговори и успокои бай Марка, Няколко минути разговорът се въртеше все върху тазвечершното приключение и Иванчо твърде красноречиво описваше своите впечатления и безпокойства.

— Та ви казвам — продължаваше Йотата, — че тъкмо кога наша Лала дигна трапезата и прочия, аз зачух крамолическа пропаганда у вас, бай Марко. Кучето и то лаеше удивително. Уплаших се, сиреч, не се уплаших, ами рекох на Лала: „Лало мари, що става у бай Марка? Я погледни от чардака в техния двор!“ Но после си помислих: това не е женска работа. И аз дръзновено се покачих на чардака и гледам: във вашия двор тъмно. Защо беше тая пропаганда? — рекох си умствено, сиреч, изразбуди се махалата. А Лала стои зад мене, държи ме за сетрето. „Къде? — казва. — Да не скочиш у бай Маркови?“. „Няма нищо, мари — казвам й, — заключи комшулука откъм бай Марка.“

— Нямаше нужда, Иванчо — нищо нямало — забележи усмихнато Марко.

— Тогава — продължи Йотата — рекох си умствено: трябва да обадим на конака; господин бай Марко е съсед и не можем да го оставим в безопасност. Й тозчас дръпнах се из стълбите надолу, а Лала все крамолически вика след мене. „Мълчи мари!“ — казах й мужествено. Излязох на портата и гледам на улицата — всемирна тишина.

— Асенчо спи ли сега, бай Марко? — попита докторът, за да прекрати Иванчовите ораторствувания. Но Иванчо прибърза и продължи:

— Като виждам всемирната тишина по улицата, рекох си: от това трябва да те е страх, Иванчо; па се повърнах, та минах през заднята порта, сиреч, та излязох в сляпата улица, от сляпата улица през бай Недковата врачка, та през Махмудкини, та през купището на Генка чичов, та право в конака. Влизам, гледам и тозчас обаждам дръзновено на онбашият, че у вас има разбойници и кокошките хвърчат из двора.

— Та казвам ти, нямаше никой — нафиле си се трудил, Иванчо.

В това време бурята с всичката си сила свирепееше навън.

— Ах, бай Марко, забравих да те питам — каза докторът внезапно, — намира ли те тая вечер някакъв момък?

— Какъв момък?

— Един странен момък, доста лошо облечен. Но ми се видя интелигентен, доколкото го забележих. Питаше де е вашата къща.

— Де го видя? Не ме е намирал никой — отговори бай Марко с видимо смущение, което гостите му нямаха причина да забележат.

Докторът продължи спокойно:

— Един момък ме застигна по мръкнало при Хаджи Павловия гюл. Попита ме учтиво: „Господине, можете ли ми обади далеко ли стои Марко Иванов? Искам да го намеря, каже, за пръв път ида тука.“ На мене случайно пътят ми беше насам и му предложих да върви с мене. Из пътя гледах го, гледах го, той беше, сиромахът, почти гол. Тъничко скъсано сетре, доколкото видях в тъмнината. Сух, слаб и едвам се държеше на крака, а поизстина времето. Не смеех да го питам отдека е и защо е такъв, но ми стана мило за нещастния и така тежко. Погледнах гарибалдейката си — ожулена, взела-дала, вика се. „Няма ли да се сърдите, господине, ако ви дам моята дреха?. Тъй ще простинете!“ Каже: „Благодаря!“ — и я взе. Така дойдохме до вас и аз го оставих. Та щях да ви питам кой беше негова милост.