Читать «3001: Последната одисея» онлайн - страница 2

И ето че еволюцията сред звездите пое към нова цел. Първите изследователи на Земята отдавна бяха достигнали границите на плътта и кръвта — веднага щом техните машини станаха по-добри от телата им, настана време да се преместят в тях. Те прехвърлиха първо мозъците, а сетне и мислите си в сияйни нови домове от метал и скъпоценен камък. И отново се понесоха из галактиката. Вече не строяха космически кораби. Самите те бяха такива.

Но епохата на живите машини скоро отмина. В безконечните си експерименти те се бяха научили да съхраняват познанията в тъканта на самия космос и да запазват мислите си за вечността в ледени решетки от светлина.

И така, те се преобразиха в чиста енергия, изхвърлените им на хиляди светове празни коруби за кратко потръпнаха в безмозъчен предсмъртен танц, а после се превърнаха в прах.

Сега бяха господари на галактиката и можеха да се носят сред звездите, или като нежна мъгла да се промъкват през самите цепнатини в пространството. Макар най-после да бяха свободни от тиранията на материята, те не бяха забравили съвсем произхода си от топлата тиня на отдавна изчезнало море. И чудните им уреди все още продължаваха да функционират, за да наблюдават експерименти, започнати отдавна, години по-рано.

Но вече не бяха винаги покорни на заповедите на своите творци — подобно на всички материални неща, те нямаха имунитет за покварата на Времето и неговата търпелива, вечно послушна Ентропия.

А понякога търсеха и се стремяха към свои собствени цели.

I. Стар сити

1. Кометният каубой

Капитан Димитри Чандлър [М21.04.2973/93.106/ Марс/Косм.акад.3005] — или Дим за най-добрите му приятели — беше основателно ядосан. Съобщението от Земята бе стигнало за шест часа до космическия влекач „Голиат“, който се намираше отвъд орбитата на Нептун. Ако беше закъсняло с още десет минути, можеше просто да отговори „Съжалявам, сега не мога да тръгна, току-що започнахме да разгръщаме слънчевия щит“.

Това извинение щеше да е напълно достатъчно: обвиването на кометното ядро в огледален пласт с дебелина само няколко молекули, но широк километри, не беше работа, която можеш да изоставиш по средата.

И все пак нямаше да е зле да се подчини на това смешно искане: вече бе ужасно близо до слънцето, макар и не по негова вина. Събирането на лед от пръстените на Сатурн и насочването му към Венера и Меркурий, където се нуждаеха от вода, беше започнало около 2700-та година — три века по-рано. Капитан Чандлър никога не бе успявал да открие някаква съществена разлика в картините на „преди и след“, които слънчевите еколози винаги описваха, за да обосноват обвиненията си срещу този космически вандализъм. Но все още чувствително към екологичните катастрофи от предишните векове, общественото мнение наклони везните в другата посока и при гласуването бюлетината с „Долу ръцете от Сатурн!“ получи огромно мнозинство. В резултат на това Чандлър вече не беше събирач сред пръстените, а кометен каубой.