Читать «3001: Последната одисея» онлайн - страница 5

Сякаш леден юмрук сграбчи сърцето му. Като на филм, включен на бавни обороти, той си спомни онази избягала космическа капсула, която се носеше към него, протегнала металните си щипци. После и безшумния удар — и не толкова безшумното съскане на изтичащия от скафандъра му въздух. След това — последен спомен за безпомощно въртене в космоса в напразен опит да свърже откъснатия си въздушен маркуч.

Е, какъвто и загадъчен инцидент да се беше случил със средствата за управление на космическата капсула, сега се намираше в безопасност. Сигурно Дейв бе успял да го спаси, преди недостигът на кислород да му нанесе непоправими мозъчни увреждания.

„Добрият стар Дейв! — каза си той. — Трябва да му благодаря… чакай малко!… Очевидно вече не съм на борда на «Дискавъри»… Със сигурност не съм бил в безсъзнание чак толкова дълго, че да ме върнат обратно на Земята!“

Обърканите му мисли внезапно бяха прекъснати от появата на три медицински сестри, едната от които старша, облечени в древната униформа на своята професия. Изглеждаха малко изненадани: Пул се зачуди дали не се е събудил по-рано от предвиденото и тази идея му донесе детинско задоволство.

— Привет! — след няколко опита каза той. Гласните му струни като че ли бяха ръждясали. — Как съм?

Старшата сестра му се усмихна и притисна показалец към устните си в очевидно нареждане „Не се опитвайте да говорите“. После двете сестри бързо и с отработена вещина се засуетиха около него и премериха пулса, температурата и рефлексите му. Когато едната от тях повдигна дясната му ръка и отново я пусна, Пул забеляза нещо странно. Дланта му бавно падна и като че ли не тежеше колкото обикновено. Същото се отнасяше и за тялото му, когато се помъчи да се размърда.

„Значи трябва да съм на някоя планета — помисли си той. — Или на космическа станция с изкуствена гравитация. Определено не съм на Земята — тежестта ми не е достатъчна.“

Тъкмо се канеше да зададе очевидния въпрос, когато старшата сестра притисна нещо отстрани на шията му. Пул усети леко изтръпване и отново потъна в безпаметен сън. Точно преди да заспи, имаше време за една последна объркана мисъл.

„Колко странно: те не казаха нито дума през цялото време, докато бяха при мен.“

3. Възстановяването

Когато отново се събуди и завари сестрите, изправени до леглото му, Пул се почувства достатъчно силен, за да попита:

— Къде съм? Поне това можете да ми кажете!

Трите жени размениха поглед. Очевидно не бяха сигурни какво да правят. После старшата сестра отговори, като много бавно и внимателно произнасяше думите:

— Всичко е наред, господин Пул. След малко ще дойде професор Андерсън… Той ще ви обясни.

„Какво да ми обясни? — с известно раздразнение си помисли Пул. — Но тя поне говори на английски, макар че не мога да разбера с какъв акцент…“

Андерсън трябва вече да беше на път, защото вратата се отвори само няколко секунди по-късно — и Пул зърна за миг малка тълпа любопитни зяпачи, които надничаха към него. Започваше да се чувства като ново животно в зоологическа градина.

Професор Андерсън бе дребен, подвижен човек, чието лице изглежда обединяваше основни особености на няколко раси — китайска, полинезийска и нордическа — по извънредно смущаващ начин. Той поздрави Пул с вдигане на дясната си ръка, после изненадващо се ръкува с него с такава странна колебливост, сякаш изпълняваше някакво съвършено несвойствено му движение.