Читать «Хук» онлайн - страница 86

В тъмните му очи блесна пламъче. Джек се колебаеше.

— Или какво? — попита любопитно.

Хук се усмихна ослепително. Едната му ръка бе скрита зад гърба му. Вдигна я и показа куката на момчето. В извивката й бе вклинена бейзболната топка на Джек.

Той я протегна към него. Джек широко отвори очи и нетърпеливо посегна да я вземе.

— Кажи ми, Джек — тихо попита Хук, — някога давал ли съм ти обещание, което да не съм изпълнил?

Хук изтрака със зъби, сякаш хлопна капан.

Хук хвърля добра топка

Докато нечестивецът Хук се бореше, така да се каже, с призраците от миналото си, Питър Банинг беше изправен пред някои неприятни истини за настоящето. На първо място сред тях се нареждаше засилващата се увереност на изгубените момчета, че той е — е, нали знаете кой, — а той не беше.

— Пази се — изсъска Руфио.

Стоеше срещу Питър на една поляна в основата на нивга-дървото с бдителност в тъмните си очи. Двамата размахваха мечове с различна степен на сигурност. Руфио изглеждаше така, сякаш се е родил със своя в ръката. А Питър като че ли не беше наясно кой е острият край.

— Бъди търпелив с мен — помоли той. Вече дишаше тежко. — Не забравяй, че съм начинаещ.

— Да, разбира се — изръмжа Руфио; — Видях ги ония кокосови орехи. Държа те под око, грознико.

Той приклекна — мургавите му крайници се свиха без усилие. Черните му очи бяха напрегнати, червените му щръкнали кичури приличаха на огнени нишки в черната му коса. Питър безуспешно се опитваше да му подражава. Помисли си, че идеята не е много добра. По-скоро ужасна. Както винаги, беше хрумване на Менче. Не стига, че тичаше, скачаше и го мятаха с прашка — на всичкото отгоре трябваше да се учи и на бой с мечове. Бой с мечове, за Бога! Какво знаеше той за боя с мечове? Едва успяваше да нареже печеното за неделния обяд!

Руфио мина в кръг отляво и направи финт. И Питър мина в кръг, защото не знаеше какво друго може да стори. „Руфио ще те научи — бе настоявала Менче. — Той е най-добрият. Може да ти покаже всички трикове. Може да ти помогне да си спомниш.“

Чудесно, само че след всичко това той щеше ли да оживее, за да му благодари?

Скупчени наоколо, изгубените момчета аплодираха — някои Питър, повечето Руфио. Снощи си беше за снощи, а и се забравяше бързо. Руфио все още си беше шефът.

Менче излетя от хладната сянка и кацна на върха на меча му.

— Помни какво ти казах — посъветва го тя. — Гърбът изправен, раменете отпуснати. Тръгни срещу него, не се страхувай. Можеш да се справиш с него така, както се справи с онези кокосови орехи.

Питър я погледна ядосано.

— Казах ти, че не знам как го направих! Беше просто рефлекс!

Мечът на Руфио се удари в неговия.

— Ето така, приятел — каза той и се усмихна. — Уно, дос, трес…

И острието му се стрелна като змия с изваден език. Питър чу, че се цепи плат, и усети течение. Погледна надолу и видя панталоните си свлечени около глезените. Изгубените момчета нададоха викове на неодобрение.

— Ще се оплача от тебе! — викаха те в един глас.