Читать «Понеделник започва в събота» онлайн - страница 4
Аркадий Стругацки
— Стоп — каза гърбоносият. Ударих спирачките и той отново чукна носа си о цевта на пушката. — Сега ще направим следното — каза той, като потърка носа си. — Ще ме почакате, а аз ей сега ще отида и ще уредя всичко.
— Наистина не си струва — казах аз за последен път.
— Без приказки. Володя, дръж го на мушката.
Гърбоносият се измъкна от колата, наведе се и се шмугна в ниската вратичка. Зад високата сива ограда не се виждаше къща. Портите бяха наистина феноменални като в локомотивно депо, окачени на ръждиви железни баглами по десетина килограма едната. Четях учуден табелките. Те бяха три. На лявото крило на портата строго блестеше солидна синя табелка от дебело стъкло със сребърни букви:
На дясното крило отгоре имаше ръждясала тенекиена табелка: „Ул. Лукоморие №13, Н. К. Горянина“, а под нея се мъдреше парче шперплат с разкривен надпис с мастило:
КОТ-КА НЕ РАБОТИ
— Каква КОТ-КА? — попитах аз. — Комитет по отбранителна техника?
Брадатият се изкиска.
— Най-важното е да не се тревожите — каза той. — Тук при нас е забавно, но всичко ще се уреди.
Излязох от колата и взех да бърша предното стъкло. Изведнъж над главата ми нещо се разшава. Погледнах. На портата се беше качил и се наместваше удобно грамаден — никога не съм виждал подобен — черносив котарак на ивици. Той се намести и доволно и равнодушно ме погледна с жълтите си очи. „Пис-пис-пис“ — казах машинално. Котаракът учтиво и студено разтвори зъбатата си уста, издаде прегракнал гърлен звук, а после се обърна и се загледа към двора. Отвъд оградата гласът на гърбоносия рече:
— Василий, приятелю, позволете да ви наруша спокойствието.
Изскърца мандалото. Котаракът стана и безшумно изчезна в двора. Портата тежко се разклати, чу се ужасно скърцане и трясък и лявото крило бавно се отвори. Подаде се почервенялото от напрежение лице на гърбоносия.
— Благодетелю! — покани ме той. — Влизайте!
Върнах се в колата и бавно я вкарах в двора. Дворът беше просторен, в дъното се издигаше къща от дебели греди, а пред къщата се мъдреше огромен нисък дъб, широк и мощен, с гъста корона, която покриваше покрива. От портата до къщата, заобикаляйки дъба, водеше пътечка, постлана с каменни плочи. Вдясно от пътечката имаше зеленчукова градина, а вляво сред полянката се издигаше кладенец с макара, почернял от старост и покрит с мъх.
Откарах колата настрани, угасих мотора и излязох. Брадатият Володя също излезе, опря пушката на колата и започна да си слага раницата.
— Ето ви у дома — каза той.
Гърбоносият със скърцане и тропот затваряше портата, а аз се чувствувах доста неудобно, озъртах се и не знаех какво да правя.
— Ето я и домакинята — каза брадатият. — Как сте, бабо Наина Киевна.
Домакинята сигурно имаше над сто години. Тя вървеше към нас бавно, подпираше се с чепата тояга и влачеше краката си, обути във валенки с галоши. Лицето й беше тъмнокафяво; от гъстата мрежа бръчки напред стърчеше извит и остър като ятаган нос, а очите й бяха бледи, безцветни, сякаш бяха покрити с пердета.
