Читать «Понеделник започва в събота» онлайн
Аркадий Стругацки
Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Първа история
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Шеста глава
Втора история
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Трета история
Първа глава
Втора глава
Трета глава
Четвърта глава
Пета глава
Послесловие и коментарии
info
notes
1
2
3
4
5
6
7
8
9
10
11
12
13
14
15
16
Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Понеделник започва в събота
Но най-странното, най-непонятното е как авторите могат да вземат подобни сюжети, признавам си, това е вече съвсем необяснимо, това е като… Не, не, съвсем не разбирам…
Първа история
Суета около дивана
Първа глава
Учителят: Деца, запишете си изречението: „Рибата седеше на дървото“.
Ученикът: А нима рибите седят на дърветата?
Учителят: Ами… Това е било побъркана риба.
Наближавах мястото на срещата. Притискайки се до самия път, около мене се зеленееше гора, която тук-таме отстъпваше място на поляни, обрасли с жълта острица. Слънцето от много часове вече залязваше, а все не можеше да залезе и висеше ниско над хоризонта. Колата се носеше по тесния път, настлан с чакъл. Карах направо през едрите камъни и всеки път в багажника дрънчаха и тракаха празните бидони.
Вдясно от гората излязоха двама души и застанаха на банкета, загледани към мене. Единият вдигна ръка. Намалих газта и ги заразглеждах. Стори ми се, че бяха ловци, млади хора, може би малко по-стари от мене. Лицата им ми харесаха и аз спрях. Онзи, който вдигаше ръка, пъхна в колата мургавото си гърбоносо лице и попита усмихнат:
— Ще ни откарате ли до Соловец?
Вторият, с червеникава брада и без мустаци, надничаше през рамото му и също се усмихваше. Положително бяха симпатични хора.
— Хайде, качвайте се — казах аз. — Единият отпред, другият отзад, че там, на задната седалка, е багажът ми.
— Благодетел! — радостно каза гърбоносият, свали си пушката и седна до мене.
Брадатият, който нерешително надничаше през задната врата, каза:
— Ами може ли това тук малко да го?…
Наведох се през облегалката и му помогнах да разчисти мястото, заето от спалния чувал и сгънатата палатка. Той деликатно се намести, като сложи пушката между колената си.
— Притворете по-добре вратата — казах аз.
Всичко вървеше нормално. Колата потегли. Гърбоносият се извърна назад и взе оживено да приказва, че е много по-приятно да се пътува с лека кола, отколкото да се върви пеша. Брадатият неясно се съгласяваше и непрекъснато хлопаше вратата. Погледнах го в огледалцето и го посъветвах: „Приберете мушамата. Мушамата ви е прещипната от вратата.“ След пет-шест минути най-после всичко се оправи. Попитах ги: „Нали до Соловец има десетина километра?“ — „Да — отвърна гърбоносият. — Или малко повече. Пътят е лош наистина, но е за камиони.“ — „Пътят си е много хубав — възразих аз. — Заплашваха ме, че изобщо няма да мога да мина.“ — „По този път дори през есента може да се мине.“ — „Оттук — да, но откъм Коробец е черен.“ — „Тази година лятото е сухо, всичко е изсъхнало.“ — „Казват, край Затон валяло“ — подхвърли от задната седалка брадатият. — „Кой казва“ — попита гърбоносият. „Мерлин казва.“ Те, кой знае защо, се засмяха. Извадих цигарите, запалих и им предложих да се почерпят. „Фабрика «Клара Цеткин» — каза гърбоносият, разглеждайки кутията. — Вие от Ленинград ли сте?“ — „Да“. — „Пътешествувате?“ — „Пътешествувам — казах аз. — Ами вие тукашни ли сте?“ — „Кореняци“ — каза гърбоносият. „Аз съм от Мурманск“ — съобщи брадатият. „За Ленинград сигурно Соловец или Мурманск е все едно — Север“ — каза гърбоносият. „Не, защо така мислите?“ — казах аз учтиво. „Ще спирате ли в Соловец?“ — попита гърбоносият. „Разбира се — казах аз. — Точно в Соловец отивам.“ — „Роднини ли имате там или познати?“ — „Не — казах аз. — Просто ще изчакам момчетата. Те вървят по брега, а в Соловец имаме среща.“