Читать «Родена в пламък» онлайн - страница 4

— Стига ми — задъхано рече Маги, отпусна се на сто да и отпи от студения чай. — Сърцето ми ще се пръсне.

— И моето. От гордост за теб — усмивката на Том бе ласкава, но очите — малко мътни. — Да отидем да кажем на майка ти, Маги. И на сестра ти.

— Ще кажа на Бриана довечера.

При споменаването на майка им настроението на Маги видимо се промени.

— Добре — той посегна и я погали по бузата. — Днес е голям ден за теб Маги Мей и нищо няма да го помрачи.

— Денят е голям и за двама ни. Никога нямаше да надуя първото си стъклено балонче, ако не беше ти.

— Тогава ще го отпразнуваме заедно, само двамата, поне за известно време — за миг му се стори, че се задушава. Зави му се свят стана му лошо, нещо сякаш щракна в главата му. После погледът му се проясни. „Въздух помисли си той, Имам нужда от въздух.“

— Ще ми се да се повозим малко. Искам да помириша морето, Маги. Идваш ли с мен?

— Разбира се — надигна се тя. — Но вън е страшен студ, а и вятъра си го бива. Сигурен ли си, че искаш да ходим на скалите точно днес?

— Имам нужда точно от това — той навлече палтото, омота шал около врата си и огледа посетителите в кръчмата.

Тъмни опушени цветове се завъртяха пред очите му. Помисли си с леко съжаление, че е малко пиян. Но денят просто го налагаше.

— Ще направим веселба! Утре вечер! Ще отпразнуваме успеха на дъщеря ми. С отбрани гозби, пиене и музика. Очаквам да видя всичките си приятели на тържеството.

Маги изчака да излязат на студа.

— Какво тържество, тате? Знаеш, че тя никога няма да се съгласи.

— Все още съм господар на къщата си! — брадичката му, магината бе същата, щръкна напред. — Ще има празненство. Маги аз ще се оправя с майка ти. Ще караш ли ти?

— Дадено.

Знаеше, че ако Том Конканън си е наумил нещо, няма смисъл да се спори. Беше благодарна за тази му черта, защото иначе никога нямаше да отиде вън Венеция, за да стажува в стъкларската работилница. Никога нямаше да научи това, което знаеше днес, а и нямаше да разполага със собствено ателие. Разбра, че майка й бе накарала Том да си плати прескъпо заради разходите по обучението й. Но той не промени решението си.

— Върху какво работиш сега?

— Нещо като бутилка. Искам да е висока и много тясна. Някак заострена, а най-горе да разцъфва като лилия. Цветът трябва да е изключително деликатен — като вътрешността на праскова.

Виждаше я така ясно, както ръката, с която я описваше.

— Какви прекрасни неща се раждат в главата ти.

— Това е лесно — усмихна му се тя. — Трудното е да ти изпълниш.

— Ти ще ги измайсториш — потупа я но ръката и млъкна.

Маги отби по криволичещия тесен път към морето. Далеч на запад вятърът гонеше тежки облаци. Бяха тъмни и вещаеха буря. Тук-там малки светли петна ту потъваха, ту проблясваха сред оловното небе.

Облаците й се сториха като купа — широка, дълбока, с дръзки цветове — и тя на часа започна да я моделира в главата си.

Караше раздрънканата камионетка покрай пожълтелите от зимата живи плетове, по-високи от човешки бой. Пътят ту се виеше, ту тръгваше направо. В края на селцето се издигаше параклис на Дева Мария. Лицето й бе спокойно, а ръцете — дружелюбно протегнати напред: в краката й някой бе положил букетче ярки изкуствени цветя.