Читать «Тетрадката» онлайн - страница 86

Най-накрая бивам разкрит, което не ме изненадва. Стоя мълчаливо пред нея.

— Ной — казва тя, какво правите?

— Разхождам се — отвръщам аз. — Не мога да заспя.

— Знаете, че това не е позволено в този час.

— Знам.

Въпреки това не помръдвам от мястото си, изпълнен с мрачна решимост.

— Вие всъщност не сте тръгнал на разходка, нали? По-скоро искате да видите Ели.

— Да — отговарям аз.

— Ной, нали помните какво се случи последния път, когато я видяхте през нощта.

— Помня.

— Тогава знаете, че не трябва да правите това.

— Тя много ми липсва — отговарям уклончиво аз.

— Знам, но не мога да ви позволя да я видите.

— Днес имаме годишнина — казвам аз и това наистина е така. Остава ни една година до златната ни сватба. На днешния ден се навършват четирийсет и девет години, откакто се оженихме.

— Разбирам.

— Мога ли да отида при нея тогава?

Тя поглежда настрани за момент и когато отговаря, гласът й е станал много по-мек, което ме изненадва, защото никога не съм подозирал Джанис в сантименталност.

— Ной, от пет години работя тук, а преди това съм работила в друг дом. Виждала съм стотици двойки да се борят с мъката и скръбта си, но никога не съм виждала нищо подобно на това, което правите вие. Всъщност никой тук не е виждал такова нещо, нито докторите, нито сестрите.

Тя замълчава за момент и колкото и да е странно, очите й започват да се пълнят със сълзи. Избърсва ги с пръст и сетне продължава:

— Опитвам се да си представя как издържате всичко това, откъде намирате сили да правите едно и също нещо отново и отново, ден след ден… и не мога! Не знам как го постигате. Понякога успявате да победите дори болестта й. И макар докторите да нямат обяснение, ние сестрите разбираме всичко. Това е просто любов. Най-невероятно нещо, което някога съм виждала.

В гърлото ми е заседнала буца и не успявам да кажа нищо.

— Но въпреки това нямате право да ходите по коридорите и аз не мога да ви го позволя. Затова се върнете в стаята си. — Сетне Джанис се усмихва леко, подсмърча, намества някакви книжа на бюрото си и добавя: — А сега аз отивам да изпия едно кафе и няма да мога да проверя дали сте ме послушали. Затова не правете нищо глупаво.

Тя се изправя бързо, докосва ръката ми и тръгва към стълбите. Не поглежда назад и аз изведнъж оставам сам. Не знам какво да мисля. Поглеждам към бюрото й, виждам пълната й чаша с кафе, от която все още се вдига пара, и за пореден път се убеждавам, че на света има добри хора.

За първи път от години ми е топло, докато напредвам бавно към стаята на Ели. И макар да се влача едва-едва, скоро се уморявам и се налага да се опра на стената, за да не падна. Халогенните лампи тихо жужат над главата ми и аз примижавам леко, защото флуоресцентното им сияние причинява болка в очите ми. Минавам покрай десетина тъмни стаи, в които съм чел, и осъзнавам, че всеки един от хората в тях ми е липсвал по някакъв начин. Те са моите приятели, чиито лица познавам толкова добре, и които ще видя утре сутринта. Но не и тази вечер, защото пътят е дълъг и нямам достатъчно време. Продължавам нататък и сърцето ми с усилие изтласква кръв към уморените артерии. Но въпреки това се чувствам по-силен с всяка следваща стъпка. Чувам някъде зад мен да се отваря врата, но не поглеждам назад. Сега съм просто един непознат. Никой не може да ме спре. Звъни телефон в сестринската стая, но аз продължавам напред, за да не бъда хванат. Аз съм среднощен бандит с черна маска, който препуска на кон през сънната пустош под сиянието на жълта луна, а торбата, която е привързана към седлото ми, е пълна със златен прах. Аз съм млад и силен и с огън в гърдите си. Ще разбия вратата и ще взема моята любима на ръце, и ще я отнеса в рая. Кого заблуждавам?