Читать «Тетрадката» онлайн - страница 74

Затова аз се промених. Станах Магелан, Колумб, изследващ невероятните тайни на човешкия ум и малко по-малко намерих своя път. И научих онова, което знае всяко дете. Че животът ни е просто съвкупност от отделни малки животи, всеки с дължината на един ден. Че всеки ден ние трябва да откриваме красотата на цветята и поезията и да говорим на птиците. Че денят, през който сме се радвали на мечтите си, на залезите и на прохладните ветрове, не е пропилян. И най-важното — аз научих, че смисълът на живота е да седиш на някоя пейка край древна река, положил ръка върху коляното на любима жена.

— За какво мислите? — пита ме тя.

Вече се стъмва. Станали сме от пейката и вървим бавно по осветените алеи, които се вият покрай постройките на дома. Тя ме държи за ръката и аз съм нейният ескорт. Идеята да ме хване под ръка беше нейна. Може би беше очарована от мен, или пък се боеше да не падна. „Както и да е“, казвам си аз и се усмихвам.

— Мисля за вас.

В отговор Ели само стисва леко ръката ми, но аз знам, че й е било приятно да чуе това. Животът ни заедно ме е научил да предугаждам чувствата й, дори когато самата тя не е наясно с тях.

— Знам, че вие не помните коя сте — продължавам аз, — но аз помня и знам, че ми е хубаво с вас.

Тя ме потупва по ръката и се усмихва.

— Вие сте мил човек и имате добро сърце. Надявам се, че и преди ми е било така приятно да бъда вас, както сега.

Известно време вървим мълчаливо и накрая тя казва:

— Трябва да ви призная нещо.

— Мисля, че имам обожател.

— Обожател?

— Да.

— Разбирам.

— Не ми ли вярвате?

— Вярвам ви.

— И би трябвало.

— Защо?

— Защото ми се струва, че това сте вие.

Замислям се над думите й, докато вървим под ръка. Минаваме покрай стаите и сетне през двора. Навлизаме в градината, където растат главно диви цветя, и аз я спирам. Набирам букет в червено, розово, жълто и виолетово. Давам й го, тя го взима и го поднася към носа си. Помирисва цветята със затворени очи и прошепва:

— Красиви са!

Подновяваме разходката си. В едната си ръка тя държи моята, а в другата цветята. Хората ни гледат, защото в техните очи сме удивителна двойка, както са ми казвали някои. И в известен смисъл те са прави, макар от това да не ми става по-леко.

— Вие смятате, че аз съм вашият обожател? — питам аз накрая.

— Да.

— Защо?

— Защото намерих нещо, което вие сте скрили?

— Какво е то?

— Това — казва тя и ми подава малко парче хартия. — Намерих го под възглавницата си.

Аз чета на глас:

Тялото отслабва в предсмъртна болка,

но на обещанието си аз верен ще остана —

нежно докосване, което завършва с целувка,

ще събуди отново любов и радостен трепет.

— Има ли и още? — питам аз.

— Намерих това в джоба на палтото си.

Моята и твоята душа бяха едно

и никога няма да бъдат разделени.

В прекрасната зора грее твоето лице,

аз протягам ръка и намирам моето сърце.