Читать «Тетрадката» онлайн - страница 7

Беше разказал на Гас за любовта си. Първият път, когато му спомена за нея, старият негър поклати глава и се разсмя.

— Значи това е призракът, от когото бягаш — беше казал той.

Когато го попита какво има предвид, Гас обясни:

— Говоря за паметта и духовете, които носим в нея. Гледам те как работиш ден и нощ, бъхтиш се като грешен дявол и не ти остава време да си поемеш дъх. Има три причини хората да се държат така. Или са луди, или са глупави, или се опитват да забравят нещо. Що се отнася до теб, аз знаех, че се опитваш да забравиш нещо, но не знаех какво.

Той се замисли над думите на приятеля си. Гас, разбира се, беше прав. Ню Берн бе станал град, обитаван от духове. Духовете на паметта. Ной често я виждаше в парка „Форт Тотън“, на тяхното място, всеки път когато минеше оттам. Или седеше на скамейката, или стоеше до портата на входа, винаги усмихната, русата й коса леко докосваше раменете й, а очите й бяха с цвета на изумруди. Когато седеше вечер на верандата с китарата си, той я виждаше до себе си, заслушана тихо, докато свиреше песните от детството си.

Чувстваше се по същия начин, когато минеше покрай любимото им кафене, покрай театъра или просто, докато се разхождаше по улиците. Където и да погледнеше, виждаше нейния образ, който оживяваше пред очите му.

Чувството беше странно. Той беше отраснал в Ню Берн. Бе прекарал първите си седемнайсет години тук, но като че ли помнеше само последното лято, лятото, което бяха прекарали заедно. Останалите му спомени бяха просто фрагменти, разпилени късчета от детството му, малко от тях събуждаха някаква емоция.

Една вечер разказа на Гас за това и той не само го разбра, но и му обясни причината.

— Баща ми казваше — поде Гас, — че първият път, когато човек се влюби, това променя живота му завинаги и колкото и да се опитва, чувството никога не си отива. Това момиче, за което ми разказваш, е било първата ти любов. И каквото и да правиш, тя ще остане с теб завинаги.

Ной поклати глава и когато образът й започна да избледнява, се върна към Уитман. Чете около час и всеки път, когато вдигнеше очи, виждаше енотите и опосумите, които подтичваха покрай реката. В десет и половина затвори книгата, качи се в спалнята си и записа в дневника си наблюденията си от деня и работата, която бе свършил по къщата. Четирийсет и пет минути по-късно вече спеше. Клем се качи по стълбите, подуши спящия си стопанин, сетне описа няколко кръга по пода и накрая се сви в леглото до краката му.

Същата вечер, но малко по-рано и на стотици километри от Ной, тя седеше на окачената на верандата люлка в дома на родителите си, подгънала под себе си единия си крак. Мястото беше леко влажно, когато седна. Малко по-рано бе валял дъжд, силен и жилещ, но облаците вече се разсейваха и тя виждаше зад тях звездите, питайки се дали бе взела правилното решение. Беше се борила с него дни наред — включително и тази вечер — но дълбоко в себе си знаеше, че никога няма да си прости, ако остави възможността да й се изплъзне.