Читать «Тетрадката» онлайн - страница 11

Риболовът винаги го караше да размишлява над живота. След смъртта на майка си бе израснал в различни домове и по някаква причина като дете заекваше много, поради което му се подиграваха. Постепенно ставаше все по-необщителен и скоро след като навърши пет години, отказа да говори въобще. Когато тръгна на училище, учителите му го мислеха за бавно развиващ се и препоръчваха да бъде отписан от училище.

Но баща му взе нещата в свои ръце. Той го остави да ходи на училище и след края на уроците го взимаше да му помага в склада за дървен материал.

— Добре е да прекарваме известно време заедно — казваше той, докато работеха рамо до рамо. — Точно както аз и моят баща правехме това някога.

Докато бяха заедно, баща му му разказваше за птиците и животните и си припомняше истории и легенди от миналото на Северна Каролина. Няколко месеца по-късно Ной говореше отново, макар и не много добре, и баща му реши да го учи да чете с книги с поезия. „Научи се да четеш това на глас и ще можеш да казваш всичко, каквото поискаш.“ Баща му отново се оказа прав и на следващата година Ной вече не заекваше. Но продължи да ходи в склада, просто защото беше свикнал с това, а вечерите четеше на глас творбите на Уитман и Тенисън, докато баща му се люлееше на стола до него.

Когато поотрасна, прекарваше повечето си уикенди и ваканции сам. Изследваше старинната Кроатска² гора, спускайки се по течението на река Брайсис. Понякога се отдалечаваше на цели трийсет километра, а когато реката станеше непроходима, слизаше от кануто си и изминаваше останалото разстояние до крайбрежието пеша. Лагеруването на открито стана негова страст и той прекарваше часове в гората, където седеше под големите дъбове, тананикаше си тихо и свиреше на китарата си на бобрите, гъските и чаплите. Поетите знаеха, че това усамотение в природата, далече от хората и хорските неща, беше добро за душата, а той винаги се беше отъждествявал е поетите.

Макар да беше тих и затворен, годините на тежък труд в склада за дървен материал му помогнаха да блести в спортовете, а това му спечели и популярност. Обичаше футбола и лекоатлетическите състезания и макар съотборниците му да прекарваха свободното си време заедно, той рядко се присъединяваше към тях. Някои го намираха за високомерен, но повечето просто смятаха, че е пораснал по-бързо от връстниците си. Беше се срещал с няколко момичета, но никое от тях не му направи особено впечатление. Никое, с изключение на едно. И то се появи, след като завърши училище. Ели. Неговата Ели.

Спомняше си, че разговаря с Фин за нея след запознанството им на фестивала през онази първа нощ. Фин се беше засмял и беше направил две предсказания: първо, че двамата ще се влюбят и второ, че от това нищо няма да излезе. Стори му се, че нещо кълве и се изпълни с надежда, че е някой голям костур. Сетне, обаче, подръпването спря, той нави макарата, провери стръвта и отново хвърли въдицата.

Фин се беше оказал прав и за двете неща. През по-голямата част от лятото тя трябваше да се оправдава пред родителите си за това, че се срещат. Не че не го харесваха — проблемът беше, че той е от друга класа, прекалено беден, и те никога нямаше да одобрят една по-сериозна връзка на дъщеря им с него. „Не ме е грижа какво мислят родителите ми, аз те обичам и винаги ще те обичам — казваше тя. — Ще намерим начин да бъдем заедно.“