Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 371

Двуглавият лъв изрева към мен, челюстите му изтракаха свирепо, зъбите бяха дълги като копия. Ала на неговия рев подобаващо отвърна пантерата. Скочи към звяра и заби зъбите си в една от предните му лапи. Лъвските глави нададоха вой на болка и ярост. Звярът се отърси от пантерата и тя отхвръкна назад, но докато се преобръщаше във въздуха, тялото й се уголеми и когато падна и отново скочи на крака, главата й беше на едно ниво с моята. С последен яростен вой двуглавият лъв разби стената на замъка и излетя навън.

Замъкът потрепери. Стопено желязо започна да сълзи по стените. А после цялото „съоръжение“ — замъкът, машината, фалшивата Ориса и въобще всичко — започна да се руши под и около мен. Пантерата изрева и ме извади от вцепенението. Разбрах какво трябва да направя. Миг преди подът да се продъни под краката ми се метнах към нея и се хванах за козината й. Тя скочи и двете се стрелнахме през широкия отвор, който двуглавият лъв беше направил в стената.

Вместо да падне, пантерата се понесе нагоре. Наместих се на гърба й и двете препуснахме през нощното небе. Погледнах надолу и видях как железният замък избухва в пламъци и ярост. А после погледнах напред и видях червените криле на бягащия властелин.

Пантерата увеличи скоростта си, още и още, докато светът наоколо не се превърна в картина от размазани петна, понесени от вятър, който пареше очите. Стиснах по-силно пантерата и усетих как се сливам със силните й играещи мускули. А после те станаха мои, мои станаха и тежките лапи с остри нокти. Сърцето на пантерата беше моето сърце, нервите ми пламтяха от стремителна котешка омраза, жажда за лов изпълни съзнанието ми. Слях се изцяло с пантерата и победоносен вой се изтръгна от раззинатата ми муцуна, обзе ме радост от преследването, нетърпение да хвърля всичката тази сила срещу властелина. Прескачах от облак на облак, изпълнена с презрение към всички хвъркати същества, с които можех при нужда да се нахраня.

Настигнах го на един планински връх. Огън и светкавици изригнаха от двете усти на звяра. Но котешките ми инстинкти с лекота избегнаха обстрела и властелинът побягна отново, преди да го връхлетя. Настигах го, но после огромен черен пропад се отвори в небето и звярът се стрелна през него. Последвах го. Знаех, че прекрачвам порта към друг свят, но котешкото ми сърце не се страхуваше, котешкият ми мозък не даваше и пукната пара… и котешкото ми тяло се озова насред огромно ледено поле.

Ледът беше прозрачно син и прорязан с розови жилки. Извадих ноктите си и ги забих в него, после поех предпазливо напред, като ръмжах заплашително към плячката си. Знаех, че нито аз, нито лъвът можем да излетим във въздуха на това място, знаех го не по силата на някаква логика, а като факт, като един от природните закони, на които се подчиняваха същества като нас.

А после светът се размести отново и се озовах на друго място. Място на огън и задушлив дим. Хвърлих се слепешката напред, нагорещената пътека изгаряше лапите ми, жежкият въздух пареше дробовете ми. Със същото, изглежда, се беше сблъскал и властелинът, защото огненият свят изведнъж се разтече около мен… и се озовах в тясна клисура.