Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 360

Когато наближих, целият град вече тънеше в мрак. Единствената светлина, освен пълната месечина беше зловещото сияние откъм двореца на жреците. Свърнах зад ъгъла и видях, че кръчмата е затворена. Канех се да сляза и да видя дали Полило не е оставила нова бележка на таблото, когато чух някой да вика:

— Внимавай, Исмет!

Остана ми време, колкото да разпозная гласа на Полило, после чух ужасяващ рев. Изтеглих меча си и пришпорих коня натам.

Исмет и Полило се биеха на живот и смърт. Чудовищен демон ги беше притиснал в една задънена уличка. Приличаше на жаба с дебели покрити с козина крака и дълги голи ръце. Демон тук, в сърцето на Ориса! Да им пикая на предсказанията! Тъпият му Джинах и тъпите му жреци!

Нахлух в уличката, демонът се обърна и ме видя. Лицето му беше човешко, но много тлъсто, с провиснали бузи и устни. Изврещя и оголи безброй остри зъби. Конят ми се изправи на задните си крака и аз паднах, едва успях да измъкна навреме крака от стремената.

Изправих се, все още стиснала меча. Демонът отново се беше обърнал към Исмет и Полило. Преди да съм се намесила, чудовището ритна с единия си дебел крак и принуди жените да се метнат в противоположни посоки. Огромното стъпало удари зида и смля каменните блокове на прах. А после, докато двете гвардейки се изправяха за контраатака, остри нокти се стрелнаха към Исмет и тя се търкулна под тях. Но това се оказа едва началото на атаката, защото когато Исмет се изправи, другата ръка на демона замахна с невероятна скорост и разпра корема й.

Хвърлих се напред. И без ужасения рев на Полило знаех, че раната е смъртоносна. Нададох бойния си вик и хукнах към чудовището. Преди да съм забила меча си в него, то скочи високо във въздуха и аз едва не се блъснах в стената. Претърколих се настрани и скочих бързо на крака. Но рязката смяна на посоката отвори пролука в защитата ми и демонът се хвърли с рев към мен, протегнал острите си нокти.

От нищото изникна Исмет, кръв течеше от устата й, с едната си ръка притискаше зейналата рана на корема, но цялата й сила очевидно се беше вляла в другата ръка и в дългия меч, който разсече дълбоко крака на демона, преди да е стигнал до мен.

Създанието изпищя… и изчезна.

— Там горе е! — извика Полило.

Демонът стоеше на покрива на кръчмата, кръв бликаше от крака му. Двете с Полило приклекнахме, готови да посрещнем следващата атака. Звярът се втренчи в мен и сякаш мярнах искрица страх в очите му. А после нададе нов вой и се стопи във въздуха.

С Полило хукнахме към свилата се на паважа Исмет. Още беше жива, усмихна ми се едва-едва и каза:

— Знаех, че ще дойдеш.

И умря.

Дълго стоях на колене до тялото й. Странната жена-воин, която от толкова години беше духът на гвардията ни, която беше повече от всяко знаме и от всяка статуя на богинята, вече я нямаше.

Знаех, че няма да срещна друга като нея. Тя беше дясната ми ръка, беше ми приятелка.

Спомних си какво почувствах, когато въпреки заповедите ми Исмет дойде с мен по стълбите на морския замък в Ликантия, за да убием властелините. Че сме екип. А ето че беше загинала, за да спаси мен.