Читать «Битката за Ориса» онлайн - страница 359

— Да — казах аз. — Но Гамелан ме обучи, наставляваше ме.

— А, значи твърдите, че сте жрец? — каза Джинах. — Толкова велик жрец, че магическите ви способности са по-надеждни от тези на най-добрите орисиански жреци? — И той посочи двамата представители на жреческата гилдия.

— Мога да ви кажа само онова, което знам — отвърнах. — Не твърдя нищо друго, освен че казвам истината. Ето, вижте дланта ми — дамгата на властелина още си личи! Умолявам ви, господа. Трябва да се вслушате в думите ми. Властелинът трябва да бъде спрян!

— Простете, капитан Антеро — каза Джинах. — Но трябва да обявя край на това изслушване. Не мога да гледам как една от най-големите героини на Ориса се унижава така. Преживели сте много. Сега сте уморена и объркана. Трябва да си починете, капитане, наистина. А после, когато му дойде времето и след като размислите над казаното от нас днес, и ако още таите съмнения, елате да поговорим. Вратата ми винаги е отворена за вас, капитане, защото уважението ми към вашия героизъм не знае граници.

А после, докато зяпах невярващо, седмината станаха и се изнизаха един по един от залата. Един страж затвори вратата след тях и застана на пост пред нея.

Изхвърчах вбесена от залата. На улицата отпред почти нямаше хора и закрачих слепешката с неясното намерение да намеря тихо местенце, където да помисля. Когато имаме нужда от усамотение и мир със себе си, ние, орисианците, отиваме при реката. Тя ни е утеха, когато всичко друго върви против нас, затова не е чудно, че краката ми ме отведоха именно там. Само една лодка беше пуснала котва в средата на течението и самотен рибар приготвяше мрежите си. Седнах на брега и се замислих за всичко случило се. Не виждах какво по-различно съм могла да направя или кажа, не виждах и какво можех да направя оттук нататък. Седях и размишлявах, докато не усетих, че въздухът захладнява. Вдигнах очи и видях, че нощта скоро ще се спусне. Рибарят се изправи в лодката си и хвърли мрежата. В същия миг ме обзе неустоим импулс да се върна във вилата. Да намеря утеха сред семейството си. Станах и тръгнах към конюшнята да си взема коня. Когато наближих, видях, че това е единственото работещо място на улицата. Всички други, включително две кръчми, вече бяха пуснали кепенците. Платих на коняря и изведох коня. Докато се качвах на седлото, чух как залостват отвътре вратата на конюшнята.

Всичко това беше адски странно. Кръчмите по главната улица рядко затварят, а конюшните — никога. А и онзи рибар в реката — той също изглеждаше странен. Никога не бях виждала рибар да излиза за риба по това време. А после мисълта за уюта на семейната вила надделя над всичко останало и подкарах коня натам. Бях вече в покрайнините на града, когато си спомних бележката на Полило. В нея се казваше, че ще бъде в кръчмата по пълнолуние, значи днес. Обърнах коня назад към града и всичките ми мисли за вилата се стопиха.