Читать «Глинени крака» онлайн - страница 4

Ваймс си придърпа стол, пусна няколко майтапа и помоли да раздадат карти и на него. Останалите се държаха… приветливо. Но както играеха, той усещаше Вселената да кристализира около него, сякаш се бе превърнал в зъбното колелце на стъклен часовник. Нямаше смях. Обръщаха се към него със „сър“ и току се прокашляха. Всичко беше много… сдържано.

Най-сетне смънка някакво извинение и се махна. И преди да е стигнал до края на коридора, май дочу хаплива забележка, последвана от… е, може би само подсмиване. А може и да беше присмехулен кикот.

Острието на бръснача внимателно заобиколи носа.

Ха! Само допреди две-три години човек като Уиликинс би го пуснал в кухнята на такава къща единствено от снизхождение. Но щеше да го накара да си събуе ботушите.

„Ето това ти е сега животецът, сър Самюъл Ваймс, Командир на Градската стража. За тузарите си едно надскочило боя си ченге, пък за останалите — тузар, а?“

Намръщи се на отражението си в огледалото.

Нямаше как да отрече, че започна от дъното. В момента обаче имаше по три изобилни гозби на ден, прекрасни ботуши, топло легло нощем и… като опря в изброяването до леглото, не биваше да пропуска и съпругата. Добрата стара Сибил. Да де, отскоро беше склонна да подхваща разговори за пердетата в дома, но сержант Колън разправяше, че това им се случвало на жените, било нещо биологично и напълно нормално.

Всъщност Ваймс беше доста привързан към предишните си боклучави ботуши. С такива тънки подметки можеше направо да чете улицата. Бе стигнал дотам, че и в тъмна като катран нощ знаеше къде се намира само като усетеше калдъръма под краката си. Както и да е…

В огледалото за бръснене, разположено пред Сам Ваймс, се забелязваше някаква лека чудноватост. Беше малко изпъкнало, затова отразяваше по-голяма част от стаята в сравнение с плоските огледала и даваше чудесен изглед към пристройките и градината зад прозореца. Хм… Косата му горе се поразрежда. Няма съмнение, че челото му заема нови територии. Вярно, така има по-малко коса за сресване, но пък повече лице за миене…

Нещо шавна в огледалото.

Той отскочи встрани и се наведе.

Огледалото се пръсна на парченца.

Някой изтрополи отвъд строшения прозорец, нещо изпращя и се чу писък.

Ваймс се изправи. Извади най-голямото оцеляло парче огледало от паничката с пяна за бръснене и го подпря на черната стрела от арбалет, забила се почти докрай в стената.

И се дообръсна.

После дръпна шнура на звънчето. Уиликинс се появи тутакси.

— Да, сър?

Ваймс тъкмо измиваше острието на бръснача.

— Би ли казал на момчето да отскочи до стъкларя?

Очите на иконома се стрелнаха към прозореца, после към остатъците от огледалото.

— Да, сър. Пак ли да изпратя сметката на Гилдията на убийците, сър?

— Придружена с моите най-добри пожелания. А, щом тъй и тъй ще излиза, нека намине в магазинчето до безистена „Пет на седем“ и да ми купи ново огледало за бръснене. Онова джудже знае какви предпочитам.