Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 8

— Да не съм ти някое бебе! — възмущава се Сара и тръгва напред.

Пълно е с народ. Десният склон на Хълма, където има по-малко бабуни, е предназначен за по-малки деца и такива на възрастта на Сара, докато левият е запазен за по-големи и сноубордисти. Докато ги гледа, Майк си спомня собствените си дни на това място. Ако майка му успее да скрие с грим или шапка синините по лицето си, тя се присъединява към другите майки, за да си бъбри и пуши любимите ментолови цигари, докато всички наблюдават своите момчета как вършат щуротии като например да стъпят върху пластмасовата седалка на шейната и така, прави, да се надпреварват по склона на Хълма. Бил току вземе, та се блъсне в шейната на Майк, за да го прекатури в снега, а той през цялото време се залива от смях. Всички се смеят, включително някои от майките. В ония времена, преди толкова години, се приемаше за нормално децата да щуреят и падат в снега. Хлапетата падаха, ставаха целите в синини и охлузвания, а после се изправяха само за да паднат отново.

— Тате!

Майк свежда поглед към дъщеря си и забелязва, че е спряла и сочи с пръст към Хълма.

— Ето я Пола, тате! Ето я Пола! Идва насам!

Най-голямата дъщеря на Бил, Пола, се спуска с надуваема шейна. Майк прави опит да я предупреди за рампата, но вече е късно — Пола е във въздуха. Не е голяма, подава се едва на двайсетина сантиметра над снега, но момичето не е готово за приземяването. Огромният пластмасов геврек се трясва долу и детето, загубило равновесие, започва да се търкаля в снега.

Сара обявява:

— Искам да се пързалям с Пола.

— Да вървим — казва Майк и й подава ръка.

Сара я отблъсква.

— Не, тате, само с Пола.

— Тя е на осем.

— Е и?

— А ти на шест.

— И половина, тате. На шест и половина съм.

— Фъстъче…

— Казала съм ти, че не обичам да ми викаш така.

Господи, в страхотно настроение е това дете.

— Имаш право, извинявай — казва Майк и коленичи, за да я погледне в очите. По стъклата на очилата й се топят снежинки, розовата качулка на екипа прилепва по главата, а ръбът на подплатата, имитираща кожа, потрепва под напора на вятъра.

— Искам да кажа, че е по-голяма от теб. Склонът за големите е много неравен, а и някои деца слагат рампи за скок. — Сочи мястото, където току-що се изтърси Пола. — Ако попаднеш на някоя от тях, ще литнеш във въздуха.

— Като птичка ли? — Сара изглежда въодушевена от споменатата възможност.

— Когато тупна последния път, удари главата си в буца лед и ти излезе голяма цицина на главата, помниш ли?

— Спомням си. Много ме заболя.

— Затова дай да вървим заедно — настоява Майк и отново протяга ръка.

— Не ща — заявява Сара и пак я отблъсва. — Искам с Пола.

Поведението й му напомня за миналото лято, когато я учеше да плува и тя не пожела да си сложи надуваемите гривни на ръцете, категорично отказа да приеме каквато и да било помощ от татко си. Тогава Майк вдигна ръце и започна да я наблюдава, за да види без всякаква изненада как потъва до самото дъно. Едва-що я бе измъкнал, и Сара вече настояваше да повтори опита самичка. Майк си умира за тази страна от характера на своята щерка, за този непреклонен, почти несломим стремеж да постъпва както си иска, и едва успява да потисне усмивката си.