Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 2

— Откъде го имаш?

— Кое?

— Шалчето.

— Това ли? Имам го отдавна.

Лъжите на майка му са явни като синините по тялото й. Винаги внимава да не носи шалчето пред Лу. Слага си го, след като излезе от къщи, и го тъпче в джоба на якето, преди да се прибере. Освен това Майк знае, че го крие, заедно с фотоалбумите, в една кутия с надпис „Ръкоделие“, оставена в мазето. Рано една събота сутрин, след като Лу тръгва за работа, Майк я заварва в мазето да вади шала от кутията — същата, където крие и албумите.

Тя долавя въпроса в погледа му и казва:

— Шалчето е подарък от баща ми. Даде ми го през последната ни Коледа в Париж. Просто не искам да му се случи нещо.

— Париж. О-ла-ла!

Усмихната, тя мести списанието върху неговите колене и му сочи цветна снимка, на която е показан интериорът на старинна църква. Стените изглеждат километър високи, изградени от напукан бял мрамор, а върху купола е изобразен смразяваш дъха Исус Христос, показал сърцето си на света.

— Това е църквата „Сакре кьор“ — казва тя с гордост. — C’est l’endroit le plus beau du monde.1

Когато чува майка си да говори на нейния роден френски и долавя ромона на думите върху езика й, тя му заприличва на онази екзотична млада жена, която е открил върху черно-белите снимки, залепени във фотоалбума. Понякога, когато остава сам вкъщи, той се спуска в мазето и разглежда снимките на своите баба и дядо, на приятелите на майка си, на нейния дом — всичко онова, което е оставила в Париж, когато се е преместила тук. Начинът, по който са се обличали онези хора, му се струва някак царствен. Нощем Майк се върти в леглото и сънува как армия парижани пристига в къщата им, за да спаси него и майка му.

— Снимките не я показват в цялата й красота — проговаря тя и се привежда по-близко. — Когато за пръв път стъпих в тази църква, усетих Божието присъствие, което е истинско и способно да те изпълни с любов. Само че трябва да вярваш, Майкъл. Това е разковничето. Дори когато животът е несправедлив към теб, сърцето ти винаги трябва да бъде отворено за Божията любов.

— На тази снимка има чудовища.

— Това е „Нотр Дам“. Удивителна е, нали?

— Чудовища върху църква. Това сигурно е най-яката църква на света.

— Майкъл, питаш ли се понякога какво става извън Белхам?

— Май не — отвръща той, приковал поглед върху друга снимка на гаргойл2, този път озъбен, готов да се спусне надолу от небесата и да накаже грешника, дръзнал да влезе в храма.

— А не ти ли е любопитно?

— Не.

— Защо не?

Майк свива рамене и обръща страницата.

— Всичко, което познавам, се намира тук. Хълмът, „Патриотите“ и всичките ми приятели.

— Можеш да си намериш нови приятели.

— Не и като Дивия Бил.

— Уилям е чешит, признавам.

— Тате разправя, че проблемът на Париж бил, щото е пълен с французи.

— Баща ти не е смел човек.

Майк вдига рязко глава от списанието.

— Но нали се е бил във Виетнам? — казва той, без да е съвсем наясно защо защитава баща си. Майк не знае какво представлява Виетнамската война — е, не точно. Знаеше, че войната е свързана с оръжия, ножове, бомби и много кръв, и множество убити хора. Гледал е няколко черно-бели военни филма по телевизията.