Читать «Да помним Сара» онлайн - страница 128

— Няма и компютри — обажда се Сам. — Поне лични. Всичко се съхранява на хартия.

— Значи нищо не е записано — обобщава Майк.

— За Кларкстън ли? Силно се съмнявам. Дори когато Роуз Жиру го е направила, бас държа, че всичко е станало тайно — продължава Нанси. — Повечето жени дават измислени имена и плащат в брой. Никакви регистри. А дори да има някаква следа — обзалагам се, че е невъзможно, но нека допуснем, че съществува, — единственият начин да се добера до нея е, като подкупя някого от съответната клиника. Но вероятността е нищожна. Това заведение в Ню Хампшир сигурно го е нямало по времето на Маргърет Кларкстън.

— Искаш да ми кажеш, че няма начин да открием каквото и да било — заключава Майк, изпълнен от усещане за поражение.

— Най-лесният начин е да се пита направо, както си направил ти. Предполагам, че ако Мерик я извика, тя ще отрече. Полицаите нямат навика да провеждат разпити по телефона. Те ти цъфват вкъщи без предупреждение, тикват ти значка под носа и не мирясват, докато не изкопчат от теб онова, заради което са дошли. Той какво мисли по въпроса?

— Каза, че ще провери.

— Но ти не му вярваш — отбелязва Нанси, — затова съм тук сега.

— Позна.

— Мога ли да бъда откровена?

— А ти способна ли си на друго?

В ъгълчето на устата й пробягва усмивка, която изчезва за миг.

— Моите източници съобщават, че полицията вече е открила лични предмети и на трите момичета, скрити под пода в спалнята на Джона. Знаем също за кръвта, намерена върху качулката на якето, знаем и че Джона се е самоубил.

Майк въздъхва дълбоко.

— Съжалявам — казва Нанси. — Не виждам смисъл да продължаваш да ровиш около нещо, което не води доникъде, а само удължава агонията ти.

— Защо само на мен ми се струва, че има нещо странно в цялата работа?

— Жените правят аборти. Не всички, но когато някоя реши да го стори, не тръгва да разправя за това из квартала. Може да се довери на някоя приятелка, но в повечето случаи си трае, кара нататък, мъчи се да свикне с мисълта за стореното.

— Което ме извежда до втора точка — продължава Нанси. — Ти си католик. В качеството си на ревностна католичка, каквато съм — заявявам го от личен опит, — ние, католиците, практикуващи или не, имаме дълбоко вкоренено чувство на срам и вина. Не се правя на психоаналитик, но не ти ли е идвало наум, че, независимо от фактите, си завладян от вътрешна необходимост да ровичкаш непрекъснато и това е свързано с желанието ти да поправиш стореното онази вечер на Хълма?

— Ами ако има някаква връзка с Джона?

— Като например?

— Де да знам — отвръща Майк. — Но това не означава, че такава липсва.

— Неприятно ми е да го кажа — заявява Нанси, — но имам усещането, че се хващаш като удавник за сламка.

— Значи отказваш дори да обмислиш идеята?

— Вземам по двайсетачка на час плюс разходите. Ако искаш да ровя, ще ровя — решението си е твое.

— Мисля, че си струва да опитаме.

— Добре тогава — съгласява се Нанси. — Наета съм официално. Вземам нов бележник и да започваме.