Читать «Опасна тайна» онлайн - страница 8

— Не бива да пропускате парка — тя измъкна отново лист хартия и започна да пише. — Няма да сбъркате, където и да влезете, за да ядете морски деликатеси. Навсякъде са вкусни. А сезонът все още не е в разгара си. Тъй че няма да се опасявате от тълпи или опашки.

Кейти му подаде листа. Трент го сгъна и пъхна в горното джобче на ризата си.

— Благодаря. Ако сте свободна тази вечер, може би ще ми помогнете да опитам от местните морски специалитети. Тъкмо ще поговорим и за моя карбуратор.

Разтреперана, Кейти взе кредитната му карта. Беше готова да се съгласи, когато прочете името, напечатано върху нея.

„Трентън Сейнт Джеймс Трети.“

— Трент — усмихна се той.

Ами да, всичко съвпадаше, помисли си Кейти. Абсолютно съвпадаше. Шикозна кола, луксозни обувки, костюм, маниери. Трябваше да се досети. Трябваше още отдалеч да го подуши! Кипнала от гняв, тя му подаде фактурата.

— Подпишете се тук.

Трент извади златна писалка и се подписа, а тя стана и отиде да вземе ключовете на колата му от таблото. Той я следеше с поглед като хипнотизиран. Неочаквано момичето ги хвърли, по-точно запрати върху него. Трент успя да ги хване, преди да го ударят по лицето. Стисна ги в ръката си, силно изненадан от поведението й, докато тя сложи ръце на хълбоците си. Лицето й потъмня от гняв.

— Едно просто „не“ би свършило работа.

— Мъже като вас не разбират от просто „не“! — Кейти се обърна към стъклената стена, а сетне отново към него. — Ако знаех кой сте, щях да пробия дупки в радиатора ви.

Трент бавно пусна ключовете в джоба си.

Настроението му се смени. Не, той не избухна. Не се палеше лесно. Напротив, по жилите му плъзна лед. Ледът се разнесе из тялото му, вледени очите, скова устата.

— Бихте ли ми обяснили?

Кейти пристъпи към него и застана съвсем близо, с очи, впити в неговите.

— Аз съм Катрин Колин Калхун. И искам да държите ръцете си далеч от моя дом.

Ето какво било! Трент замълча, сякаш преценяваше чутото и подреждаше мислите си. Значи тъй, Катрин Калхун, една от четирите сестри, които притежаваха Замъка. И явно една от онези, които бяха абсолютно против продажбата. Ако имаше намерение да прави някакви маневри, май трябваше да започне още тук и веднага.

— За мен е удоволствие, госпожице Калхун.

— За мен не е! — тя се наведе и скъса копието на фактурата. — Най-добре си напъхайте задника в скапаното си БМВ и се връщайте в Бостън.

— Удивително! Какъв изтънчен език! — като я наблюдаваше, той сгъна хартията и я пъхна в джоба си. — Вие обаче не сте единствената заинтересована страна.

— Няма да позволя да превърнете дома ми в един от вашите лъскави хотели за скучаещи безделници и повехнали италиански графини.

Трент едва потисна напиращата усмивка.

— Нима сте отсядали в някой от хотелите „Сейнт Джеймс“?

— Не съм, много ми е притрябвало. Обаче знам на какво приличат. Мраморни фоайета, стъклени асансьори, петнадесетметрови полилеи и фонтани, пръскащи вода навсякъде.

— Имате нещо против фонтаните?

— Не искам фонтан във всекидневната ми. Защо не потърсите други сираци и вдовици, на които да отнемете имуществото, и не ни оставите на мира?