Читать «Опасна тайна» онлайн - страница 68

— Ти ще ми вземеш къщата. А аз към влюбена в теб. Но ще го преодолея — като наклони леко глава, Кейти взе вилицата си. — Има ли нещо друго, което искаш да знаеш?

Когато Трент пое ръката й, тя не я отдръпна, а просто зачака.

— Не исках да те нараня — колко добре лежеше ръката й в неговата, сякаш бе създадена за това. — Само не съм в състояние да ти дам, да дам изобщо някому, обещание за любов и вярност.

— Колко тъжно — поклати глава Кейти. — Знаеш ли, аз губя само дома си. Ала мога да си намеря друг. Ти губиш остатъка от живота си, а имаш само един живот. Това вино е много хубаво — рече, като неочаквано смени темата. — Как се казва?

— „Пуйи Фюме“.

— Ще трябва да го запомня — продължи да говори весело, но не усещаше вкуса на храната. Когато им сервираха кафето, вече се беше изнервила до крайност. Беше напрегната като навита пружина. Знаеше, че ще й бъде по-лесно ще разглоби някой мотор с голи ръце, отколкото да изтърпи още една такава вечер.

Да го обича толкова отчаяно и да бъде достатъчно силна, достатъчно горда, за да се прави, че ще може да живее без него! Да седи, опитвайки се да запомни и съхрани всяка дума, всеки жест, всяка черта от лицето му, като в същото време се преструва, че всичко е наред и просто й е все едно!

Искаше й се да вика, да крещи, да проклина и да го прати по дяволите, затова, че я беше докарал до лудостта да го обича, след което се бе отдръпнал.

Можеше само да се усмихва учтиво и да извика на помощ гордостта си.

— Разкажи ми за дома си в Бостън — предложи тя. Така поне щеше да си го представя в самотните нощи, които й предстояха.

Той не можеше да откъсне очи от нея. Обиците проблясваха на ушите й, а пламъкът на свещите се отразяваше в очите й. Ала през цялото време имаше усещането, че се бе оградила с непроницаема, невидима стена. Оградила бе по-важната част от себе си. И Трент никога вече нямаше да достигне до истинската й същност. Нито да я види отново цялата.

— Моята къща ли?

— Да, там, където живееш.

— Ами, просто къща — изведнъж осъзна, че всъщност тя не означаваше нищо за него. Едно чудесно капиталовложение и нищо повече. — На няколко минути от офиса ми.

— Удобно. Отдавна ли живееш в нея?

— От около пет години. Всъщност я купих от баща ми, когато се раздели с третата си жена. Бяха решили да ликвидират някои имоти.

— Разбирам — страхуваше се, че наистина го разбира. — Майка ти също ли живее в Бостън?

— Не. Тя предпочита да пътува. Не обича да е свързана с едно определено място. Не й е в характера.

— Също като моята пралеля Колин — усмихна се Кейти над чашата си. — Това е лелята на татко, най-голямото дете на Бианка.

— Бианка — продума тихо Трент и си спомни мига, в който почувства онова топло, нежно докосване над своята и Катринината ръка.

— Тя живее по презокеанските кораби. Непрекъснато получаваме картички от цял свят или ни се обажда от някое екзотично пристанище. Я Аруба, я Мадагаскар. На осемдесет и няколко години е, стара мома и е добра като акула, която има махмурлук. Всички треперим от страх при мисълта, че може да ни дойде на гости.