Читать «Опасна тайна» онлайн - страница 22

— Не знам защо… — Кейти спря, като видя погледа на леля си. — Добре, де. — Стана и каза на Трентън, без да го погледне дори: — Хайде, елате.

— Беше чудесна вечеря, Коко. Благодаря.

— Удоволствието бе изцяло мое — усмихна се лелята. Вече си представяше шепот в тъмнината, целувки, откраднати ласки. — Градината ще ви хареса.

Трент излезе на терасата и видя Кейти да потропва недоволно с крак.

Май е време някой да даде урок по възпитание на малката зеленоока вещица, помисли си той.

— Нищичко не знам за цветята — подзе тя.

— Както и за обикновената учтивост.

Брадичката й подскочи.

— Слушай какво, приятелче!

— Не, ти слушай! — ръката му сграбчи нейната. — Хайде да се поразходим. Децата може още да не са заспали, а аз не искам да чуят това, което имам да ти кажа. Не е за детски уши.

Беше по-силен, отколкото си бе представяла. Повлече я със себе си, без да обръща внимание на проклятията, която сипеше през зъби. Слязоха от терасата на лъкатушещата пътека, която обикаляше около къщата. Нарциси и зюмбюли цъфтяха покрай нея.

Трентън спря чак при беседката. Глицинията, която се виеше по нея, още не бе цъфтяла. Кейти не бе съвсем сигурна дали чува шума на морето или собствения си пулс.

— Да не си посмял повече да направиш това! — Тя разтърка с ръка мястото, където пръстите му бяха оставили следа — може да влачиш хора из Бостън, но не и тук. Тук няма да позволя да се държиш така!

Трентън не отговори веднага. Опитваше се да успокои собственото си дишане.

— Ако ме познаваше по-добре, щеше да знаеш, че нямам навика да влача никого със себе си.

— Много добре знам кой си.

— Така ли? И кой? Безчувственият тип, който ограбва вдовици и сираци? Време е да пораснеш, Кейти.

— Виж какво! Разглеждай си градината сам. Аз се прибирам.

Той препречи пътя й. На лунната светлина очите й бляскаха като на котка. Когато вдигна ръка да го измести от пътя си, той хвана китките й. В последвалата кратка схватка Трент отбеляза, че кожата й бе свежа, хладна и мека като коприна.

— Не сме свършили още — едва сдържаше гласа си спокоен и учтив. — Ще трябва да се научиш, че когато си невъзпитана и неоправдано обиждаш, трябва да плащаш.

— Искаш да се извиня ли? — изсъска Кейти. — Е, добре. Извинявай, обаче нямам какво да ти кажа, освен нещо грубо и обидно.

Той се усмихна, което изненада и двамата.

— Остър камък си ти, Катрин Колин Калхун. Сам се чудя защо се опитвам да бъда умерен.

— Умерен? — не го просъска, ала ако човек можеше да бъде убит с глас, Трентън трябваше вече да бъде мъртъв. — На това ли му викаш умерен? Да ме дърпаш и влачиш, да ме малтретираш…

— Ако това наричаш малтретиране, значи водиш много скучен живот.

Цветът й стана тъмнорозов.

— Моят живот не те засяга.

— И слава Богу!

Ръцете й се свиха в юмруци. Мразеше се, защото пулсът й биеше като луд и той сигурно го усещаше.

— Ще ме пуснеш ли?

— Само ако обещаеш, че няма да избягаш — Трентън си представи как я преследва и картината бе едновременно вълнуваща и привлекателна.

— Никога не бягам, от когото и да е.