Читать «Дар от злато» онлайн - страница 3

Въпреки че беше доста ядосана, опита се да изобрази широка усмивка. Ресторантьорският бизнес за кратко време я бе научил, че дори и да няма настроение, трябва да се усмихва. Отключи и открехна вратата.

— Съжалявам, но отваряме довечера в пет и половина. Ако искате да направите резервация, обадете се по телефона. Но ви предупреждавам, че за тази вечер няма свободни места. Най-добре след девет часа…

— Моля ви, не съм дошъл да обядвам — чу приятен, леко възмутен глас. — Казвам се Джонас Куоръл и идвам да работя тук.

Верити вече съжаляваше, че не бе погледнала първо през прозореца.

Пред нея стоеше висок, слаб мъж с гарваново черна коса. Широките му рамене бяха покрити с доста износена светлосиня дънкова риза. Ръкавите й бяха навити до лактите и разкриваха жилестите ръце. Носеше дънки, които съперничеха по износване с ризата. Бяха опасани със стар колан, който сякаш бе премазан на няколко места от тежкотоварен камион. Ниските му кожени ботуши бяха ужасно ожулени.

Но не облеклото беше най-смущаващо в този мъж. Лицето му бе изпито и покрито със ситни бръчици, а черните му вежди бяха почти сключени, сякаш беше сърдит за нещо.

Верити вдигна поглед към очите му и в тях откри злато. Не ново бижутерско злато, а по-скоро древно злато — като от древно съкровище. Като това от пиратските кораби или на флорентинските монети. За първи път в живота си виждаше очи с такъв цвят и остана удивена от скритата сила, която излъчваха. В тях имаше духове, сенки и фантоми. Изведнъж осъзна, че стои пред напълно непознат мъж и го изучава едва ли не с отворена уста.

Той очакваше да чуе отговора й.

— Вижте, много съжалявам, мистър Куоръл, но единствената работа тук е за мияч на съдове и сервитьор. Предполагам, че едва ли се интересувате от това.

Верити понечи да затвори вратата. Джонас мушна бързо крака си зад прага и й попречи.

— Това е точно работата, която търся — той извади от задния си джоб омачкано парче вестник. — Ето. Ресторант „Ноу Бул“ търси спешно мияч на чинии, сервитьор и момче за всичко.

— Помощник за всичко — поправи го Верити, която също се беше навела, за да прочете обявата.

Усмивката на Джонас се разшири.

— Виждате ли. Мога да върша всичко това. Кой друг би се съгласил?

Верити се отдръпна назад и го огледа подозрително. Можеше да се закълне, че мястото му не бе зад мивка, пълна с мръсни чинии. Не знаеше защо е дошъл тук, а и нямаше време да задава допълнителни въпроси. Най-безопасно беше веднага да се отърве от него.

— Вижте, тук нещо не ми харесва. Не изглеждате като човек за такава работа.

— Нека това да си остане мой проблем. Измил съм безброй чинии, защо да не го направя отново.

— Но аз мога да ви предложа само минимална заплата.

— Няма проблеми, ще я компенсирам с бакшиши.

— Търся някой местен човек, който ще остане по-дълго време. През лятото бях наела студенти на работа, но те вече се върнаха в колежите. Затова ще наема някого, който ще остане през зимата и пролетта. Така няма да се окажа в същото положение след един-два месеца.