Читать «Дар от злато» онлайн - страница 159

— Ред, остави човека на мира. Не виждаш ли, че още се възстановява.

Верити прехапа виновно устни.

— Боли ли те ръката, Джонас?

— Боли ме, но аз героически понасям страданието.

— Видя ли? Казах ти да го оставиш, на спокойствие.

— Ако наистина имаш силни болки, ще трябва да отидеш на лекар.

— Имам час за утре следобед, тогава ще ми махнат и конците. Не се тревожи толкова.

— Ако те боли, и сега можеш да отидеш на преглед. Ти си мой работник и аз ти плащам осигуровките.

— Ред, стига си говорила глупости. И как ще докажеш, че е бил ранен в ресторанта? Да не би някой ядосан от храната клиент да го е промушил с рапира?

— Е, добре. Джонас, ако нямаш намерение да ходиш на лекар, ела да ми помогнеш в почистването. А след това ще напишеш и писмата до музеите. Или…

— Какво „или“?

Верити беше достатъчно ядосана и не се стърпя:

— Или ще те уволня още сега и ще си взема друг работник, който си гледа съвестно работата.

Тя се завъртя рязко на пети и тръгна към бунгалото си.

— Това вече е прекалено.

Думите му бяха тихо изречени, но я накараха да се спре. Джонас захвърли настрани вестника и се изправи.

— Какво каза, Джонас?

— Казах, че това е прекалено. От твоите заплахи ми дойде до гуша и трябва да им сложа край. Прекалено много съм внимателен към теб, „малка ми господарке“. Наслушах се на твоето мъмрене, на забележките и лекциите ти, на всичките ти глупости за начина ми на хранене. Оставих се, да ме въвлечеш в неприятности, където и двамата едва не загинахме. Смятам, че съм бил прекалено толерантен с теб, така ли е, Емерсън.

— Напълно си прав, Джонас.

— Но това вече е много. Писна ми от заядливия ти, опърничав характер. Опитвах се да не ти обръщам внимание, но последните три дни си направо непоносима. Единственото време, когато мълчиш, е като правим секс. Но за съжаление, не мога да те държа 24 часа в леглото. Сега разбирам някои мъже, които казват: „Една жена или трябва да е с вирнати крака, или бременна.“

— Татко, чуваш ли го? Как му позволяваш да ми говори така?!

Емерсън разпери широко ръце.

— Не ми се сърди. Аз съм само случаен свидетел.

Джонас заплашително направи няколко крачки към нея.

— Отиваш твърде далече, заплашвайки ме постоянно с това уволнение. Работил съм усърдно и не си загубила и цент от мен. Кой друг ще дойде в противния ти ресторант за минимална заплата.

Верити отстъпваше бавно назад. Никога не го беше виждала в подобно настроение и инстинктите й я съветваха: „Бягай, Верити! Бягай!“

— Джонас, какво правиш? Да не си посмял да ме докоснеш. Работиш за мен и ще изпълняваш заповедите ми или…

„Това е бунт“ — помисли си Верити и побягна по пътеката, следвана по петите от Джонас.

Той се движеше бързо и безшумно и, преди да разбере какво става, вече я беше вдигнал на рамото си.

— Джонас, ах ти, гадно копеле, пусни, ме! Тъпкано ще ти го върна, пусни ме ти казвам!