Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 115

Бони ги гледаше, без да се засрами, без да отвърне очи. Част от буйната й радост се изля в сълзи на щастие. Но тези сълзи бяха сълзи на сладост, а не солените сълзи на болката, така че тя намери сили и да се усмихне. Цялата беше мръсна, мокра от главата до петите, но щастлива както никога досега през живота си. Искаше й се да подскача и да танцува, да пее, да се премята презглава, да прави всякакви лудории.

Малко по-късно Елена вдигна очи от Стефан към всички останали. От радост лицето й грееше както когато се носеше над поляната като ангел. Сияйна като звезда. Никой никога вече нямаше да я нарича Ледената принцеса, помисли си Бони.

— Приятели мои — обърна се към тях Елена. И с това бе казано всичко, макар и само с две прости думи. Те я наобиколиха, събраха се около нея, като всички се опитваха едновременно да я прегърнат. Дори и Каролайн.

— Елена — рече Каролайн, — съжалявам…

— Всичко вече е забравено — махна с ръка Елена и я прегърна приятелски както всички останали. После пое една изцапана, но силна ръка, за да я притисне закратко към бузата си. — Мат — промълви тя, а той й се усмихна с влага в сините си очи. Но не с онова нещастно изражение както когато я виждаше в прегръдките на Стефан, помисли си Бони. В момента лицето на Мат изразяваше единствено щастие.

Една сянка падна върху групата, като застана между тях и лунната светлина. Елена вдигна глава и отново протегна ръка.

— Деймън — каза тя.

Чистата светлина и греещата любов на лицето й бяха неустоими. Или би трябвало да бъдат неустоими, помисли си Бони. Но Деймън пристъпи напред без усмивка, а черните му очи както винаги изглеждаха бездънни и недостижимо вглъбени. В тях не се отразяваше нищо от светлината, която грееше от Елена.

Стефан го изгледа без страх както преди това беше гледал болезненояркото златисто сияние около Елена.

После, без нито за миг да отвръща поглед, той протегна ръка.

Деймън стоеше загледан в тях, и двамата отворили сърцата си за него, с безстрашни лица, с неизказана покана за приятелство в жеста на протегнатите им ръце. Нищо не се изписа по лицето му, остана напълно неподвижен.

— Хайде, Деймън — подкани го тихо Мат. Бони го стрелна с поглед и видя колко напрегнати са сините му очи, докато се взираха в лицето на ловеца.

Деймън заговори, без да помръдне.

— Аз не съм като вас.

— Ти не си толкова различен от нас, колкото си мислиш — увери го Мат. — Виж какво — додаде, като в интонацията му отново се прокрадна старата нотка на предизвикателство. — Зная, че си убил господин Танър при самозащита, защото ти сам ми го призна. Зная също, че не си дошъл във Фелс Чърч, призован от магиите на Бони, понеже аз сортирах онези косми и не допуснах никаква грешка. Ти приличаш на нас повече, отколкото си склонен да си признаеш, Деймън. Единственото, което не знам, е защо не влезе в къщата на Вики, за да й помогнеш.

Деймън се озъби. Направи го почти машинално.

— Защото не бях поканен!