Читать «Тъмното обединение» онлайн - страница 112

В този миг Елена гледаше към Стефан, ала усмивката бе изчезнала от устните й. Лицето й отново бе обгърнато от безмълвна печал.

— Вече стана полунощ — промълви тя. — И аз трябва да си тръгна.

Бони тутакси осъзна, че това „тръгна“ не означаваше само за момента. „Тръгна“ означаваше завинаги. Елена отиваше някъде, където никакъв транс, никакъв сън не можеха да я достигнат.

И Стефан го знаеше.

— Само още няколко минути — рече и протегна ръка към нея.

— Съжалявам…

— Елена, почакай… трябва да ти кажа…

— Не мога! — За пръв път ведрината на красивото й светещо лице се помрачи, показвайки не само кротка тъга, но и сърцераздирателна скръб. — Стефан, не мога да чакам повече. Безкрайно съжалявам.

Прозвуча сякаш нещо я дърпаше обратно към мястото, откъдето се бе появила, за да се оттегли в някакво измерение, където Бони не можеше да я достигне или види. Може би същото място, където бе отишла Хонория Фел, когато бе изпълнила своето дело, помисли си Бони. Да се оттегли в покой.

Но очите на Елена съвсем не излъчваха покой. Те не се откъсваха от Стефан. Тя протегна ръка към неговата. Но се оказа безнадеждно. Те дори не се докоснаха. Накъдето и да дърпаха Елена, тя вече бе твърде далеч.

— Елена… моля те! — Със същия този глас Стефан я беше извикал в стаята. Сякаш сърцето му се късаше.

— Стефан — извика тя, протягайки сега към него и двете си ръце. Но продължи да се смалява, да чезне.

Бони усети как в гърдите й се надигна ридание, напиращо към гърлото. Не беше справедливо. Не беше честно. Те искаха само едно: да бъдат завинаги заедно. А сега като награда за помощта, задето бе спасила града и бе приключила най-достойно задачата си, Елена щеше да бъде завинаги разделена от Стефан. Това просто не беше честно.

— Стефан — отново извика Елена, но гласът й долетя отдалеч. От яркото й сияние не бе останала почти следа. А после, докато Бони напразно лееше безпомощно сълзи, угасна съвсем.

Над поляната отново надвисна тишина. Всички си бяха тръгнали — призраците от Фелс Чърч, излезли за една нощ от гробовете си, за да не позволят да се пролива повече кръв. Сияйното привидение, което ги бе повело, също беше изчезнало без следа, а сега дори луната и звездите бяха закрити от облаците.

Бони знаеше, че лицето на Стефан не беше мокро от дъжда, който продължаваше да се лее.

Той не помръдваше, дишаше тежко, неспособен да откъсне очи от мястото, където сиянието на Елена беше изчезнало. И целият онзи копнеж и болка, които Бони беше забелязвала на лицето му преди, не можеха да се сравнят с това, което тя виждаше изписано сега.

— Не е честно — прошепна тя. После изкрещя към небето, без да я е грижа към кого точно се обръща. — Не е честно!

Стефан дишаше все по-учестено. Сега и той вдигна лице, но не с гняв, а с непоносима болка. Очите му затърсиха из облаците последните следи от златистото сияние или поне някакъв проблясък на светлина. Ала не успя. Бони видя как го разтърси мощен спазъм, силен като агонията на Клаус, когато го прониза копието. И викът, който изригна от него, беше най-потресаващият вик, който Бони бе чувала през живота си: