Читать «Сделката на Ринеман» онлайн - страница 272

Бе успял да излезе извън базата. Бе свободен от Habichtsnest.

Огледа се наоколо и видя втория „Люгер“ на земята в лунната светлина… Този, който беше в колана му, щеше да му стигне. Ако ли не, то вторият нямаше да му бъде от полза — затова го остави.

Магистралата не беше на повече от половин миля. Пролази в храсталака, за да си поеме дъх, за да възстанови поне отчасти малкото сила, която му бе останала. Щеше да се нуждае от нея за остатъка от пътуването.

Кучешкият лай сега се чуваше все по силно, а охраната беше само на няколкостотин ярда от него. И изведнъж отново го обхвана паника. Какво, в името на Бога, бе мислил! Какво правеше?

Какво правеше?

Лежеше в храсталака, предполагайки, предполагайки, че е свободен!

А беше ли свободен наистина?

Въоръжени мъже и свирепи… яростно свирепи… животни бяха само на метри от него.

Изведнъж чу думи команди, викове… Крещеше се в очакване, с ярост.

— Freilassen! Die Hunde Freilassen!

Пускаха кучетата! Водачите смятаха, че плячката им е в ръцете! Кучетата пуснати, за да разкъсат плячката!

Видя лъчи светлина над хълма преди да види животните. И ето, че силуетите им се появиха рязко по хребета, а после и по наклона. Пет, осем, дузина надбягващи се чудовищни силуети, препускащи към омразната цел, идващи все по-близо, предусещащи дивия завършек на своята гонитба — зажаднели да забият зъби в плът.

Дейвид беше хипнотизиран, започна да му се повдига, от ужасната гледка, която го преследваше.

Цялата област беше осветена като проблясваща диадема, пращящ свистящ звук на електричество изпълни въздуха. Кучетата едно по едно се блъскаха във високата телена ограда. Късите козини се запалиха; ужасяващо, продължително скимтене на умиращи животни изпълни нощта.

В страх или ужас се чуха изстрели от хребета на хълма. Мъжете бягаха на всички посоки… някои към кучетата и оградата, други — встрани, но повечето побягнаха по пътя назад.

Дейвид пропълзя изпод храсталака и започна да тича към гората.

Беше наистина свободен!

Затворът, който представляваше Habichtsnest, ограничаваше преследвачите му… той бе свободен!

Притискайки корема си, той побягна в тъмнината.

Край магистралата имаше посипан пясък и чакъл. Препъвайки се, той излезе от гората и се строполи върху малките остри камъчета. Погледът му беше размазан, гърлото — сухо, устата му — гранясала от повръщането от страх. Осъзна, че не може да се изправи. Не можеше да стои прав.

Видя автомобил в далечината надясно. Идваше от запад. Движеше се с голяма скорост, фаровете му проблясваха непрекъснато. Ту бяха включени, ту се изключваха, включени, изключени. Включени, включени, включени… изключени, изключени, изключени, с промеждутъци.

Това бе сигнал!

Но той не можеше да се изправи! Не можеше да се изправи!

И ето че изведнъж чу името си. Викано едновременно от няколко гласа през отворените прозорци. Едновременно! Монотонно, също като монотонна песен!

… Сполдинг, Сполдинг, Сполдинг…

Колата точно щеше да го отмине! Не можеше да се изправи!

Протегна се към колана си и извади „Люгер“-а оттам. Стреля два пъти, едва успявайки да натисне спусъка.