Читать «Сделката на Ринеман» онлайн - страница 270

Сполдинг заби дълбоко ножа в гърдите на Алтмюлер и го остави там.

Абсолютният враг бе мъртъв.

Дейвид знаеше, че няма и секунда за губене… Щяха да се появят мъже, други коне… много кучета.

Притича до оградата на ливадата, прескочи я и навлезе в тъмната гора. Започна да бяга насляпо, опитвайки се с всички сили да извие наляво. На север.

Север, североизток.

Там бе спасението!

Падаше върху камъни, спъваше се в клони; най-сетна навлезе в гъсталак, размаха ръце, за да открие пътека, някакво подобие на пътека. Лявото му рамо беше изтръпнало това бе едновременно и опасност, и благодат.

Вече нямаше изстрели в далечината, само тъмнина и шума на гората през нощта, и дивите ритмични удари на сърцето му. Стрелбата около конюшните бе спряла. Охраната на Ринеман вече бе свободна, за да тръгне да го издирва.

Бе изгубил много кръв, колко — не можеше да каже. Очите му бяха изморени — също както и тялото. Клоните му се струваха тежки, груби, с пипала, наклоните — като стръмни планини, сякаш бяха огромни дефилета, които трябваше да бъдат прекосявани без въжета. Краката му се подгъваха и той трябваше да се насилва за да ги движи стегнато.

Оградата! Ето я оградата!

В дъното на малко хълмче между дърветата.

Започна да тича, спъвайки се, драскайки земята, лазейки надолу към основата на хълма.

Вече беше тук. Ето я и нея.

Оградата.

Все пак не можеше да я докосне. Но може би…

Вдигна суха пръчка и я хвърли по мрежата.

Изскочиха искри и се чу пращене. Да докосне оградата означаваше сигурна смърт.

Погледна нагоре към дърветата. Потта, която се стичаше от главата и челото, пареше очите му, като замъгляваше още повече вече замъгления му поглед. Трябваше да има дърво.

Дърво. Дърво — такова, каквото му е необходимо.

Не беше сигурен. Тъмнината често пъти изменяше формите. В тъмнината се виждаха сенки на фигури там, където нямаше такива.

Нямаше клони! Нямаше клони, които да висят над оградата. Ринеман бе забранил… и от двете страни… растителност да докосва високите стоманени мрежи!

Започна да бяга, доколкото можеше, наляво — север. Реката бе може би на около миля оттук. Може би.

Може и по вода.

Но реката, ако съумееше да стигне до нея, да мине по стръмните склонове, преградени заради конете, щеше да го забави, да отнеме време, от което той се нуждаеше отчаяно. А Ринеман сигурно имаше поставена охрана по брега на реката.

И ето, че го видя.

Може би.

Подкастрен клон на няколко фута от високата опъната мрежа, стигащ почти до оградата! Клонът бе дебел, разширяващ се още повече към ствола. Някой работник бе използвал най-лесния начин и бе отрязал с трион клона точно преди най-широката му част. Явно е знаел, че няма да го критикуват, тъй като клонът бе прекалено високо и далеч за евентуални опити на неприятеля.

Но Сполдинг осъзна, че това е последният изход. Единственото му спасение. Ставаше все по-ясно, че това е единственият му шанс, особено при звуците от хора и кучета, които долитаха до него все още в далечината. Отново го търсеха.

Извади един от пистолетите си и го хвърли от другата страна на оградата. Един издут предмет в колана бе достатъчен.