Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 8

Преди виковете и воплите на разобличаването да станат прекалено много, спрях по средата на пътя и дадох сигнал на преминаваща бронирана кола да спре. Анжела рязко обърна мотора си зад тях. Така, че да не решат, че гледката на бременен полицай е много отвличаща.

— Завряхме ги в миша дупка! — извиках аз — Но те имат радио, така че не обявявайте това по предавателя. Следвайте ме.

— Води! — извика шофьорът, а навигаторът му закима с глава, съгласявайки се, докато мислите за награди, слава и ордени ослепително танцуваха пред очите му. Поведох ги по един запустял път в гората, завършващ пред малко езеро в комплект с вехта барака за лодки и док.

Спрях, със знак спрях и тях, докоснах устните си с пръст и внимателно се приближих към бронираната кола. Шофьорът свали страничното стъкло и изчакващо ме погледна.

— Я помиришете това — казах аз и хвърлих граната с газ през отвора.

След облака дим последваха „ах“ и „ох“, а после имахме още две фигури в мундири, тихо похъркващи на тревата.

— Възнамеряваш ли бързо да огледаш долното им бельо? — попита Анжела.

— Не, искам да запазя някои илюзии, дори и да са измамни.

Моторите весело запърпориха по дока, хвърлиха се от него във водата, като това предизвика излизането на повече пара, получи се късо съединение и много мехури.

Веднага щом бронираната кола се проветри, качихме се в нея и тръгнахме. Анжела намери недокоснатата закуска на шофьора и бодро се справи с нея. Избягвах основните магистрали, насочвайки се обратно към града, където в централния полицейски участък бе разположен командният пост. Исках да отида там, където ставаха крупните действия.

Паркирахме в подземния гараж, сега пуст, и се качихме с асансьора в кулата.

Зданието беше почти празно, с изключение на командния пункт. Намерих свободен кабинет и оставих там Анжела, която започна невинно да се забавлява със запечатаните, но лесно отварящи се конфиденциални досиета. Сложих шофьорските очила и разиграх спектакъл на пристигане в центъра за връзка на прашен, уморен преследвач. Информираха ме къде трябва да отида. Човекът, когото исках да видя, се разхождаше в кабинета, димейки с дълга полузагаснала лула. Обърнах се към него и отдадох чест.

— Вие ли сте мистър Инскин, сър?

— Да — подхвърли той. Цялото му внимание оставаше приковано към огромната карта на стената, показваща теоретично хода на преследването.

— Някой иска да ви види, сър.

— Какво? Какво? — попита той, като все още не ми обръщаше внимание. Харолд Питър Инскин, директор и глава на Специалния Корпус, този ден не беше съвсем във форма. Той много лесно тръгна след мен, а аз затворих вратата и свалих защитните очила.