Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 7

Явно да. Тя изпусна чантата — на крака ми — но не посмях да трепна — прегърна ме, целуна ме и ме събори на тревата, и прекарах много весело, отговаряйки на целувките й. Предполагам, че бихте нарекли това новобрачен ефект.

Замряхме, когато два мотоциклета простенаха и спряха пред колата ни. Използваха ги само полицаите, защото се движеха много по-бързо от торфените парни машини. Това бяха мотори на три колела с маховик под бронята между двете задни колела. През нощта ги превключваха така, че моторите-генератори можеха да пуснат маховиците с най-голяма скорост. През деня маховикът генерираше електричество, задвижващо всяко колело. Много ефективни и бездимни. И много опасни.

— Това е същата кола, Подер! — извика единият полицай, надвиквайки непрекъснатите стонове на маховика.

— Ще извикам помощ. Не може да са отишли далеч. Сега вероятно са в капана.

Нищо не ме вбесява така, както вежливите уверения на дребните чиновници. О, да, действително сега сме в капана. Заръмжах глухо, когато друг некомпетентен субект в мундир, навирайки си носа около колата, отвори уста, когато видя уютното ни гнезденце в тревата. Той все още стоеше със зяпнала уста, когато протегнах ръка напред, хванах врата му, стискайки плътно гърлото му и го притеглих към нас. Забавно беше да се види как се изплези, очите му излязоха от орбитите си и лицето му почервеня, но Анжела развали всичко. Тя махна шлема му и рязко (и точно) го удари по темето с тока на обувката си. Той изключи и му позволих да падне.

— А ти още говориш за мен — прошепна тя — като за своята младоженка. В собствената ти натура има повече от сянка на стар садист.

— … Аз вече извиках. Вече всички знаят. Сега вероятно ще ги пипнем — каза, изпълнен с ентусиазъм, другият полицай, но гласът му секна, когато видя дулото на заплашителен пистолет на помощника си. Анжела извади от чантата си приспивателна ампула и я счупи под носа му.

— А сега какво ще правим, шефе? — попита тя, усмихвайки се щастливо на фигурите с черни мундири и медени копчета, лежащи в края на пътя.

— Мисля! — казах аз и потрих брадичката си, за да докажа това. — Имахме повече от четири месеца безгрижна ваканция, но всичко хубаво все някога свършва. Ние, разбира се, можем да продължим отпуската си. Но тя ще бъде, меко казано, трескава, ще пострадат много хора, а що се отнася до тебе — тази фигура е прекрасна, но не съвсем подходяща за бягство, преследване и изобщо за мръсна работа. Дали да не се върнем към службата, от която избягахме?

— Надявах се да го предложиш. Скучните сутрини и грабежите на банки сякаш са просто несъвместими. Забавно ще бъде да се върнем.

— Особено защото ще бъдат много щастливи да ни видят. Имайки пред вид това, че отхвърлиха молбата ни за отпуска и трябваше да откраднем пощенска ракета.

— Без да смятаме всички пари за дребни разходи, които откраднахме, защото не можехме да се докоснем до банковите си сметки.

— Правилно. Следвай ме и ще го направим шик.

Свалихме униформите на полицаите и грижливо сложихме спящите блюстители на реда на задната седалка на колата. На единия долното му бельо беше на розови капки, докато на другия — строго черно, но обшито по краищата, което можеше да бъде местен обичай на обличане, но ме наведе на задни мисли за полицията на Комат и се радвах, че се махаме. Обличайки униформите, шлемовете и очилата, весело се понесохме по пътя на мотоциклетите си, бумтейки и махайки с ръка на танковете и камионите, които с рев се носеха в противоположна посока.