Читать «Отмъщението на стоманения плъх» онлайн - страница 19

Паков винаги беше на мястото си, наблюдавайки всяко мое движение. Наблюдаваше ме, когато отидох да спя, и погледът на тези малки твърди очи бе първото, което видях на следващата сутрин. Именно това и исках да видя сутринта. Паков щеше да бъде утроен на сутринта, но досега самото му присъствие означаваше, че наблюдаващите ме са се отпуснали. Аз също изглеждах отпуснат, но не бях. Изучавах всички аспекти на града, търсейки необходимата ми миша дупка.

На третия ден я намерих. Това беше една от възможностите, разглеждани предварително, и се оказа най-добрата — съставих съответните планове и, усмихвайки се, заспах. Бях сигурен, че усмивката ми е забелязана от камерите с инфрачервени лъчи, но какво може да се прочете по една усмивка?

Четвъртият ден започна като всички предишни — с донесената в стаята ми закуска.

— Охо, днес нещо съм гладен — казах аз на сърдито гледащия готвач. — Работата трябва да е във веселото настроение на прекрасната ви планета. Смятам, че трябва да хапна още.

Изядох още една закуска. Не е известно кога ще мога отново да утоля глада си, за това бе необходимо да се подкрепя малко по-така.

Последва стандартната търговска суета. Излязохме от хотела в определения час и ни очакваше кола. Тя веднага тръгна по обичайния маршрут към военното ведомство, където демонстрирах детонаторите на фирмата „Фанчолето-Мушиар Лимитед“. Бяха унищожени множество мишени и днес реда си чакаха следващите. Всичко това беше хубаво развлечение.

Излязохме от тунела на главния път, помотахме се по него и завихме в странична уличка, водеща към нашата цел. Уличното движение тук винаги беше малко интензивно, малко бяха и пешеходците. Превъзходно. Мяркаха се улица след улица и чувствах как се завързва познатият възел на напрежението. Всичко или нищо. Хлъзгави Джим, ето че започнахме…

— Ап-чхи — казах аз, като ми се стори с необходимия реализъм и се опитах да взема носната си кърпа. Паков стана подозрителен.

— Малко прах в носа — обясних аз. — Знаете как става това. Кажете, ето там, вижте, това не е ли случайно уважаемият генерал Трогбарт?

Паков беше добре обучен, очите му само за миг се стрелнаха настрани, преди да се върнат към мен. Но мигът беше всичко, което ми бе нужно. В носната си кърпа имах завързани в стълбче монети: единственото оръжие, което успях да си направя под постоянно бдящото око на властта. Сглобих го монета по монета през нощта, под одеялото. Когато очите се отместиха, ръката ми удари с твърдото стълбче монети късата дъгичка, завършваща на веждата на Паков. Той омекна с приглушен стон.

Все още падаше, а аз вече подадох сигнал за аварийно спиране, навеждайки се през седалката и натискайки необходимото копче. Моторът заглъхна, спирачките изскърцаха и спряхме. На не повече от дузина крачки от избраното място. В десятката! В същия миг изскочих и се затичах.