Читать «С ухо на земята» онлайн - страница 2

— Аз винаги търся интересни случки.

— Искате ли да ви разкажа за Диамантите на Есмалди? — Ал ме погледна с надежда.

— Защо да не ми разкажеш? Нищо не губя от това.

Ал се усмихна. Имаше странна усмивка. Краищата на малката уста, тип Ред Снепър, се извиха нагоре. Изглеждаше, като че ли се усмихва, но само с уста. В малките му зелени очи нямаше смях.

— Аз съм нещо като очукан стар форд — каза той. — Изкарвам само пет мили с един галон. — Той погледна празната си чаша. — Пълнете резервоара и ще летя като птичка.

Аз отидох при хилещия се насреща ми барман и уредих този проблем. Ал говори цели четири часа. Всеки път, когато чашата му се изпразваше, барманът идваше и я пълнеше отново. Все бях виждал пиене, но никога нещо подобно на това.

— Аз се мотам в това градче вече цели петдесет години — каза Ал и се загледа в пяната на върха на своята чаша с бира. — Имам изострен слух. Чувам разни неща, казват ми това-онова. Аз свързвам едното с другото. Имам се с ченгетата, с вестникарите, с хората, които познават цялата мръсотия. Те ми разказват разни работи.

Той отпи една дълга глътка бира и лекичко се оригна.

— Разбираш ли? Познавам се със шпионите, пандизчиите, проститутките и чернокожите момчета, които са невидими, но постоянно слухтят. И аз умея да слушам. Винаги държа едно ухо прилепено към земята, за да знам къде какво става. Като индианците. Чаткате ли?

Казах, че чаткам, и попитах за Диамантите на Есмалди.

Ал пъхна ръка под измърсената си от пот риза и се почеса по огромния корем. Допи си бирата и погледна към бармана, който се ухили доволно и дойде да му налее. Тези Двамата бяха комбина и работеха като чук и наковалня. Помежду им беше клиентът, тоест аз.

— Диамантите на Есмалди ли? За тях ли искаш да ти кажа?

— Защо не?

Той ме погледна със студените си зелени очи.

— От това става романче, а?

— Не знам. Може би. Откъде да знам, като още нищо не съм чул.

Той поклати плешивата си, яйцевидна глава.

— Е-е, да. Но това е дълга история и ще ми отнеме доста време да ви я разкажа. Може да не ви се вярва, господине, но за мене времето е пари.

Дюрак ме беше предупредил за това.

— Ще уредим тази работа.

Извадих от джоба си две двадесетдоларови банкноти и му ги подадох. Той провери банкнотите, пое си дълбоко въздух, при което коремът му почти се отдели от коленете и му даде възможност внимателно да пъхне банкнотите в джоба на панталоните си.

— И бира също, нали?

— Бира — колкото искаш.

— И нещо за ядене.

— Добре.

За пръв път, откакто бях с него, усмивката му изглеждаше искрена.

— И така, господине — той млъкна, за да отпие още малко бира. — Ето какво се случи… Диамантите на Есмалди… Беше преди две години.

Той разтърка сплескания си нос, за да се съсредоточи, и продължи.

— Тези неща ги знам от ченгетата и от най-различни мои собствени канали… Нали разбирате? Аз съм винаги с ухо на земята. За някои неща сам се досещам, свързвам едно с друго и така нататък…, но повечето са безспорни факти. Всичко започна в Маями.

Аби Шулман беше най-големият прекупвач на крадени бижута във Флорида. Работеше в този бранш не по-малко от двайсет години и беше създал истински голям бизнес.