Читать «Приключението на коледния пудинг» онлайн - страница 5

— От думите ви огладнях, мадам.

— Предполагам, че утре всички ще имаме проблеми с храносмилането — усмихна се госпожа Лейси. — Като че ли в днешно време не сме свикнали да ядем толкова много, нали?

Отвън се чу глъчка и висок смях. Тя погледна през прозореца и каза:

— Не знам какво правят там. Май играят на нещо. Знаете ли, винаги съм се страхувала, че младите хора ще се отегчат тук. Но се оказва точно обратното. Синът ми и дъщеря ми, както и техните приятели, имаха свои представи за празнуването на Коледа. Смятаха, че цялата тази суматоха е глупост и че е по-добре да отидат някъде на хотел и да потанцуват. Но по-младото поколение намира празнуването на Коледа по стар обичай за много привлекателно. Освен това децата са винаги гладни, нали? — внесе практична нотка тя. — Изглежда, в училище ги държат гладни. Всички знаем, че в тази възраст едно дете изяжда толкова, колкото трима здрави мъже.

Поаро се засмя, сетне леко се поклони.

— Много мило от ваша страна и от страна на съпруга ви, мадам, да ме поканите да присъствам на семейното ви празненство.

— О, много ни е приятно! — възкликна жената. — Но ако Хорас ви се стори малко намръщен, не му обръщайте внимание. Такъв си е.

Всъщност съпругът й, полковник Лейси бе казал: „Не разбирам защо тези проклети чужденци трябва да се мотаят наоколо на Коледа? Не може ли да го поканим някой друг път? Не ги понасям тези чужденци! Добре, добре, след като Едуина Моркомб настоява. Но бих искал да разбера какво общо има това с нея? Защо тя не си го вземе за Коледа?“ А съпругата му бе отговорила: „Защото добре знаеш, че Едуина винаги отива в «Кларидж» за Коледа.“ Съпругът й я беше изгледал изучаващо и бе попитал: „Какво си си наумила, Ем?“ „Да съм си наумила ли? — бе го погледнала изненадано тя с големите си сини очи. — Разбира се, че нищо.“ Полковник Лейси се бе засмял с дълбокия си дрезгав смях: „Не можеш да ме излъжеш, Ем. Когато изглеждаш най-невинна, знам, че си си наумила нещо.“

Този разговор изплува в съзнанието на госпожа Лейси и тя колебливо продължи:

— Едуина каза, че може би ще успеете да ни помогнете… Не мисля, че зная как бихте го сторили, но тя спомена, че нейни приятели преди време са останали много доволни от вас. Случаят е бил подобен. Аз… може би не знаете за какво говоря?

Поаро я погледна окуражаващо. Жената наближаваше седемдесетте, но ходеше изправена като войник. Имаше снежнобяла коса, розови бузи и сини очи. Носът й бе малко смешен, но брадичката й излъчваше решителност.

— Бих бил много щастлив, ако мога с нещо да помогна — поклони се учтиво Поаро. — Както разбирам, става дума за неразумно увлечение на едно младо момиче.

— Да — кимна тя. — Струва ми се толкова необичайно… ами, да говоря с вас за това. В крайна сметка вие сте напълно непознат човек…

— И чужденец — добави разбиращо той.