Читать «Приключението на коледния пудинг» онлайн - страница 112

— Трябвам ли ви, госпожице? — попита.

— Да, Алфред. Чух, че си отказал да идеш до селото за рибата. Така ли е?

— Ще отида, ако вие искате, госпожице — отвърна с враждебен тон той. — Само трябва да ми кажете.

— Искам да отидеш. Искам рибата за вечеря.

— Добре, госпожице. Веднага отивам.

Той хвърли дързък поглед на госпожа Кресуел, която се изчерви и измърмори под нос:

— Ама наистина е нетърпим!

— Сега като се замисля — обади се госпожица Грийншоу, — май имахме нужда точно от двама непознати посетители, нали, госпожо Кресуел?

— Съжалявам, мадам… — слиса се тя.

— Нали знаеш за какво — изгледа я госпожица Грийншоу. — Облагодетелстваните от завещанието не могат да бъдат свидетели. — Тя се обърна към Реймънд Уест и попита: — Нали така?

— Съвсем вярно — отговори той.

— Дотолкова познавам законите. Пък и вие двамата сте сериозни мъже. — Тя хвърли лопатката в кошницата с градинарски принадлежности и продължи: — Имате ли нещо против да дойдете с мен в библиотеката?

— С удоволствие — отвърна възторжено Хорас.

Тя ги поведе към къщата. Минаха през един от френските прозорци, прекосиха огромна дневна с по-износени тапети от златист брокат и калъфи върху мебелите, после просторен сумрачен вестибюл, а сетне тръгнаха нагоре по широко стълбище. Влязоха в една стая на първия етаж.

— Библиотеката на дядо ми — обяви тя.

Хорас огледа помещението с интерес. От негова гледна точка то бе пълно с всякакви уродливи вещи. Глави на сфинксове стърчаха от най-неподходящите места на мебелите. Имаше огромна бронзова статуя на Пол и Вирджиния. Той реши, че са те, и впечатляващ стенен часовник с класически мотиви, който закопня да снима.

— Тук има много книги — отбеляза домакинята.

Реймънд вече ги разглеждаше. От онова, което можа да види, нямаше книга, която да представлява интерес, нито пък изглеждаше, че е четена някога. Бяха комплекти от поредиците на класиците, които преди деветдесет години бяха доставяни на едро на всеки господин, пожелал да се обзаведе с библиотека. Имаше и стари романи, но също нямаше признаци да са четени.

Госпожица Грийншоу започна да тършува из чекмеджетата на огромното бюро. Накрая извади папка с документи.

— Завещанието ми — обясни тя. — Трябва да оставя парите си на някого. Казват, че така било правилно. Ако умра, без да съм направила завещание, синът на онзи ездач ще ги прибере. Красавец беше Хари Флечър, но голям мошеник. Не виждам защо неговият син трябва да наследи тази къща. Не! — продължи тя, сякаш отговаряше на някакви въображаеми опоненти. — Вече реших! Оставям всичко на Кресуел.

— Вашата домашна помощница?

— Да. Дори съм й го казала. Написвам завещание, като й оставям всичко, което притежавам, и така няма нужда да й плащам заплата. Спестявам си разходи, а пък така и тя има стимул. Няма да ме зареже, когато си пожелае, без да ме предупреди. Малко е префърцунена и надменна, нали? Но баща й беше водопроводчик и няма за какво да си придава толкова важност.

Докато говореше, тя разтвори папката. Взе една перодръжка, потопи я в мастилницата и се подписа — Катрин Дороти Грийншоу.