Читать «Приключението на коледния пудинг» онлайн - страница 100

— Хиляди извинения! Замислен върху проблема ви, съм направил една глупост. Писмото, което ви дадох… По погрешка съм извадил писмото, което беше в десния ми джоб, вместо вашето, което беше в левия…

— Какво ми говорите? За какво става дума?

— Писмото, което ви дадох току-що… то е от пералнята, извиняват ми се за якичките. — Поаро се усмихна извинително и бръкна в левия си джоб. — Ето вашето писмо.

Бенедикт Фарли го грабна и измърмори:

— Защо, по дяволите, не внимавате какво вършите?

Детективът си прибра кореспонденцията от пералнята, любезно се извини още веднъж и напусна стаята.

За миг се спря на площадката отвън. Беше доста обширна. Точно пред него имаше тежък дъбов бюфет с голяма маса отпред. На масата бяха разпръснати списания. Отстрани имаше две кресла с масичка помежду им, върху която стоеше ваза с цветя. Напомни му за чакалня пред зъболекарски кабинет.

Икономът го чакаше долу във вестибюла, за да го изпрати.

— Да ви повикам ли такси, сър?

— Не, благодаря. Нощта е чудесна и ще се поразходя.

Еркюл Поаро остана известно време на тротоара, докато изчакваше да минат колите и да пресече натоварената улица.

„Не, нищо не разбирам — каза си намръщено. — Просто няма смисъл. Жалко, че трябва да си го призная, но аз, Еркюл Поаро, съм напълно объркан.“

Това признание можеше да се нарече първо действие на драмата. Второто бе следващата седмица. Започна с телефонно обаждане на доктор Джон Стилингфлийт.

Той заговори с удивителна липса на учтивост:

— Ти ли си, Поаро, старо магаре? Тук е Стилингфлийт.

— Да, приятелю. Какво има?

— Обаждам ти се от „Нортуей Хаус“, къщата на Бенедикт Фарли.

— Така ли? Как е господин Фарли?

— Фарли е мъртъв. Застрелял се е днес следобед. — Последва пауза и накрая се чу приглушеното „да“ на Поаро. — Забелязвам, че не си безумно изненадан. Да не би да знаеш нещо?

— Защо мислиш така?

— Е, не е брилянтна дедукция, нито телепатия, нито нещо подобно. Намерихме писмо от Фарли, с което ти е определил среща преди седмица.

— Разбирам.

— Тук си имаме един опърничав инспектор. Знаеш ли, човек трябва да внимава, когато някой от тези милионери си пръска черепа. Та инспекторът се чуди дали не можеш да хвърлиш светлина върху случая. Ако е така, може би ще е добре да дойдеш.

— Идвам веднага.

— Чудесно, стари приятелю. Забъркал се е в някаква мръсничка история, а?

Детективът само повтори, че веднага идва.

— Не искаш да издаваш тайни по телефона, а? Напълно си прав. Чакаме те.

Четвърт час по-късно Поаро седеше в библиотеката, дълга стая с нисък таван на приземния етаж от задната страна на „Нортуей Хаус“. В помещението имаше пет души. Инспектор Барнет, доктор Стилингфлийт, госпожа Фарли, вдовицата на милионера, Джоана Фарли, единствената му дъщеря, и Хюго Корнуорти, личният му секретар.

Инспектор Барнет приличаше на военен. Лицето му беше безизразно. Доктор Стилингфлийт, чийто професионални маниери бяха съвършено различни от начина му на говорене по телефона, бе висок млад човек на около трийсет с продълговато лице. Госпожа Фарли, очевидно много по-млада от съпруга си, бе красива тъмнокоса жена. Устните й бяха стиснати, а черните й очи с нищо не издаваха какво изживява. Изглежда се владееше добре. Джоана Фарли имаше руса коса, а лицето й бе изпъстрено с лунички. Профилът й ясно показваше, че го е наследила от баща си. Очите й излъчваха интелигентност и закачливост. Хюго Корнуорти бе красив младеж, много спретнато облечен. Изглеждаше умен и делови.