Читать «Хартиеното момиче» онлайн - страница 170

Останах още десет минути, за да завърша раздаването на автографи и да разменя няколко думи с управителката на магазина.

С топлата си, приглушена светлина, скърцащия под и лъснатите етажерки, „Призраци и ангели“ беше книжарница, каквато вече не може да се види. Някъде между „Магазинчето на ъгъла на улицата“ и „Чаринг Крос Роуд №84“. Много преди пресата да се намеси, книжарницата беше подкрепила първия ми роман. Оттогава насетне, от вярност, винаги започвах всяко турне от това място.

— Можете да излезете отзад — каза ми тя.

Беше започнала да спуска металната решетка, когато някой почука на стъклото. Една закъсняла читателка размаха своя екземпляр и събра ръцете си в знак на молба да й позволят да влезе.

След като ме попита с поглед, книжарката се съгласи да й отвори. Отвих капачката на писалката си и седнах отново на масата.

— Казвам се Сара — каза младата жена и ми подаде книгата си.

Докато надписвах нейната книга, друга клиентка се възползва от отворената врата и влезе в книжарницата.

Върнах екземпляра на Сара и — без да повдигна очи — взех следващата книга.

— На кого? — попитах.

— На Лили — отговори ми приятен, улегнал глас.

Увлечен в писането, тъкмо щях да изпиша името й на първата страница, когато тя добави:

— Но ако предпочиташ — Били…

Вдигнах глава — и разбрах, че току-що животът ми беше подарил втори шанс.

* * *

Четвърт час по-късно бяхме излезли на тротоара и този път бях твърдо решен да не й позволя да си тръгне.

— Искаш ли да те откарам? — предложих. — Чака ме такси.

— Не, колата ми е съвсем наблизо — каза тя и посочи една кола, паркирана зад мен.

Обърнах се и не повярвах на очите си. Беше старият бонбоненорозов фиат, който ни беше изтаралянкал през мексиканската пустиня!

— Можеш ли да си представиш, привързах се към тази кола! — обясни тя.

— Как я намери?

— Това си е цяла история…

— Давай я!

— Това е дълга история.

— Имам много време.

— Тогава бихме могли да отидем да вечеряме някъде.

— С удоволствие!

— Но аз ще карам — каза тя и се настани на командното място в своя болид.

Освободих шофьора на таксито, след като му платих, и седнах до Лили.

— Къде отиваме? — попита тя и завъртя контактния ключ.

— Където искаш.

Тя натисна газта и колата се разтресе. Но аз бях на седмото небе и изпитвах опияняващото чувство, че никога не съм го напускал.

— Водя те да ядем омар и морски дарове! — предложи тя. — Знам един страхотен ресторант на „Мелроуз Авеню“. Е, при условие, че ти ме каниш, защото в момента не може да се каже, че се къпя в пари. Само недей да мрънкаш: „И това не ям, и онова не ям, а стридите изглеждат лепкави…“ Нали обичаш омар, не може да не обичаш? Обожавам го, особено печен на скара и фламбиран с коняк. Страхотия! А рак? Преди няколко години, когато бях сервитьорка в един ресторант на Лонг Бийч, сервираха „рак крадец“… Може да достигне до 15 кг на тегло, направо не е за вярване! Може да се изкатери по дърветата, за да откъсне кокосови орехи и когато слезе на земята, ги разчупва с щипките си и ги яде! Страхотно, нали? Живеят на Малдивите и на Сейшелите. Познаваш ли Сейшелите? Аз си мечтая да отида там. Лагуни, тюркоазена вода, плажове с бял пясък… И гигантските костенурки на остров Силует. Гигантските костенурки са невероятни. Знаеш ли, че могат да достигнат до 200 кг и да живеят над сто и двадесет години? Жестоко, нали! А Индия? Ходил ли си там? Една приятелка ми разправяше за една великолепна къща за гости в Пондичери, която…