Читать «Границите на безкрая» онлайн - страница 50

За нощувка спряха край реката от рози. Майлс оглеждаше смрачаващата се долина и търсеше извора на тази река. Наистина цветната бариера, изглежда, постепенно изчезваше на два километра нагоре, сливаше се в по-малко непроходими храсти. Майлс откъсна една роза, обърна се да види дали Естерхази не е наблизо и любопитно я заразглежда. После лапна едно листо. Не, очевидно той не беше кон. Един букет живи рози нямаше да се запази, докато се върнат, за да го поднесе като деликатес на Нини. Конят трябваше да се задоволи с шепа овес.

Майлс наблюдаваше как вечерните сенки падат върху билото на планинската верига Дендарии — висока и масивна в далечината. Колко малки изглеждаха тези планини отдалеч! Като миниатюрни гънки върху глобус, които той можеше да закрие с длан, да направи цялата им смазваща тежест невидима. Кое беше илюзорно, далечината или близостта? Далечината, реши Майлс. Далечината е проклета лъжа. Знаеше ли това баща му? Майлс подозираше, че знае.

Той размишляваше върху желанието си да хвърли всичките си пари, не само стойността на един леколет, за тези планини. Да изостави всичко и да се посвети на обучение на децата, да ги научи да четат и да пишат или да построи клиника за безплатно лечение, или сателитна мрежа, или всичко това наведнъж. Но долината Силви беше само една от стотици такива общности, погребани в тези планини, една от хилядите из цял Бараяр. Данъците, събирани от същата тази област, помагаха за издръжката на елитното военно училище, което той току-що беше завършил… Колко от тези ресурси поглъщаше то? Колко трябва да върне, за да компенсира тази несправедливост? Той самият беше планетарен ресурс, обучението му го беше направило такъв.

„Онова, което Бог иска от теб — казваше силно вярващата в единния Бог майка на Майлс, — се разбира от талантите, с които те е надарил.“ Майлс бе постигнал успехите си чрез истинска къртовска работа. Но във военните игри, надхитрянето на противниците, излизането с едни гърди пред тях — задължителна необходимост във военното дело, той нямаше право да греши… Военните игри не бяха Божие дело. Съвсем неотдавна войната тук не беше игра. И може би скоро отново щеше да престане да е игра. „От теб се иска онова, което вършиш най-добре.“ Ако не друго, то по този въпрос, изглежда, Бог беше на едно мнение с императора.

Преди по-малко от две седмици Майлс се беше заклел да служи на императора, изпълнен с гордост от тази чест. Тайно в душата си той се беше надявал да изпълни тази клетва в кървави битки, в избиване на врагове, в разказване на извършеното, дори в споделяне с Иван на остроумни забележки след боя за архаичните богато украсени мечове и за хората, които настояват да ги носят.

Но в мрака на неуловимите изкушения, които нараняват без героични постъпки за утешение, той разбра, че за него императорът повече няма да бъде символ на Бараяр.

„Спи в мир, малко момиченце — мислеше той. — Ти спечели любовта на един сакат съвременен рицар и той ще те носи в сърцето си. Ние с теб се родихме в осакатен лош свят, който безмилостно ни отрече и безапелационно ни отхвърли. Но аз няма да се бия с вятърни мелници за теб. Аз ще изпратя сапьори да минират тези проклети лъжци и да ги взривят“…