Читать «Границите на безкрая» онлайн - страница 43

— Къде беше при раждането на Рейна?

Гласът й беше нисък и отчужден, неясен.

— Раждането беше през нощта. Лем отишъл да вика акушерката Джийн. Синът на акушерката трябвало да ме извика, но заспал и не дошъл. Отидох чак на сутринта, но беше късно. Всички бяха видели.

— Какво са видели?

— Котешката устна, мръсната мутация. Чудовищата в нас. Заколете ги! Грозен дребосък! — Майлс разбра, че последното се отнася за него. Вниманието й хипнотично беше насочено към него. — Мутантите правят нови мутанти, те се размножават бързо, техният брой нараства… аз те видях как наблюдаваш момичетата. Ти искаш да направиш бебета-мутантчета на нормалните жени, да отровиш всички ни…

Време беше да я върне към основния въпрос.

— След това беше ли самичка с бебето?

— Не. Джийн се навърташе. Джийн ме познава, тя знае какво исках. Не й влизаше в работата. И Хара винаги беше там. Хара не трябваше да знае. Хара не бива… защо трябваше тя да се отърве толкова лесно? Отровата е в нея. Трябва да е дошла от баща й, нали спях с баща й и всички с изключение на едно бяха сбъркани.

Майлс замига.

— Какво искаш да кажеш с това „всички бяха сбъркани“? — Майлс видя как говорителят Карал стисна устни. Старейшината улови погледа на Майлс и наведе глава, забравил за разпита. Лем, отворил уста, беше потънал в размисъл. Момчетата слушаха разтревожени. Хара не помръдваше.

— Всичките ми бебета — каза мама Матулич.

Хара рязко вдигна глава. Очите й бяха широко отворени.

— Хара не беше ли единственото ти дете? — попита Майлс. Положи големи усилия да запази гласа си спокоен. А му се искаше да изкрещи. Искаше му се да се махне оттук…

— Не, разбира се, не. Тя беше единственото ми нормално дете, така поне си мислех. Но отровата трябва да е била скрита вътре в нея. Паднах на колене и благодарих на Бога, когато видях, че е нормална. Най-после едно нормално бебе след толкова много сбъркани, след толкова много болка… Мислех, че съм достатъчно наказана. Тя беше красиво бебе. Вярвах, че най-сетне се е свършило. Но в края на краищата и тя излезе мутант, скрит, потаен, подъл…

— Колко — Майлс преглътна, — колко бебета си имала?

— Четири освен Хара, последното.

— И всичките си убила? — Майлс видя, че говорителят Карал леко кимна, забил поглед в краката си.

— Не, не всичките! — отвърна мама Матулич. През опиянението от фаст-пента в съзнанието й за кратко изплува възмущение. — Две се родиха мъртви, първото и гърбавото. Едно беше с много пръсти и палци, а другото с издута глава. Тях убих. Заклах ги. Майка ми наблюдаваше да се увери, че съм ги убила. Но Хара… аз съжалих Хара. Аз го свърших вместо нея.

— Значи всъщност ти си убила не едно, а три бебета — каза ледено Майлс. Най-малките свидетели в стаята, момчетата на Карал и братята на Ксърик, гледаха ужасени. По-възрастните, съвременниците на мама Матулич, които сигурно бяха били свидетели на тези зверства, гледаха огорчени, споделяха нейния срам. Да, всички те сигурно знаеха.