Читать «Границите на безкрая» онлайн - страница 25

— Защо не го направите?

— Може и да го направя. Такъв разпит обаче има известен неблагоприятен ефект. Ако човекът е лоялен, може да не е в наш интерес да го срамим публично.

— Няма да стане публично.

— Така е, но той никога няма да забрави, че е бил превърнат в идиот. Необходима ми е… повече информация.

Пим погледна през рамо.

— Мислех, че вече имате цялата необходима ви информация.

— Имам факти. Физически данни. Цял куп от… безсмислени, безполезни факти. — Майлс се замисли. — Ако трябва, ще подложа на фаст-пента всички негодници в долината Силви, за да разнищя случая. Но този метод не е приятен.

— И проблемът не е приятен, господарю — сухо каза Пим.

* * *

Върнаха се и намериха жената на Карал под пълна пара: сечеше дърва, месеше, подреждаше, тичаше по стълбите до тавана да смени постелките на трите сламеника, гонеше тримата си сина да принасят и да отнасят. Доктор Дий развеселен вървеше подир нея, обясняваше, че са си донесли палатка и храна, благодареше за гостоприемството и се опитваше да я убеди, че нямат нужда от нищо. Това предизвикваше изпълнена с негодувание реакция от мама Карал.

— Собственият син на господаря ми е дошъл в къщата и да го оставя да нощува на полето като кон! Срамота! — И продължаваше да шета.

— Жената на Карал изглежда доста притеснена — каза Дий.

Майлс го хвана за лакътя и го изведе на верандата.

— Не й пречи, докторе. Длъжни сме да приемем гостоприемството. Това е задължение и на двете страни. Учтивостта изисква да се правим, че ни няма, докато тя се приготви.

Дий тихо каза:

— При дадените обстоятелства може би е по-добре да ядем само нашата пакетирана храна.

През отворения прозорец се чу тракането на нож, замириса на лук.

— О, мисля, че всичко от общото гърне ще е добро — каза Майлс. — Ако нещо те тревожи, можеш да го отделиш и да го провериш, но… дискретно, нали? Не бива да обиждаме никого.

Настаниха се на груби дървени столове и скоро едно момче на около десет години, най-малкото на Карал, им поднесе чай. То очевидно беше инструктирано от някой от родителите си как да се държи, защото подобно на възрастните, макар и не така изкусно, се правеше, че не забелязва деформациите в тялото на Майлс.

— В моето легло ли ще спите, господарю? — попита то. — Мама казва, че ние трябва да спим на верандата.

— Е, както казва майка ти, така ще бъде — отвърна Майлс. — Ти обичаш ли да спиш на верандата?

— Не. Последният път Зед ме избута и се изтърколих в тъмното.

— Ясно. Е, щом ще ти вземем леглото, може би ще се съгласиш в замяна да спиш в нашата палатка.

Момчето го погледна изненадано.

— Наистина ли?

— Разбира се. Защо не?

— Отивам да кажа на Зед. — То хукна зад колибата и извика: — Зед, ей, Зед!

— Е, след това ще трябва да опушим палатката — каза Дий.

Майлс изкриви устни.

— Те не са по-мръсни от теб, когато си бил на тяхната възраст. Или от мен. Когато ми разрешаваха да не се мия.

Късният следобед беше топъл. Майлс свали зелената си туника, закачи я на облегалката на стола, разкопча високата яка на кремавата си риза.

Дий вдигна вежди.