Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 60

В този миг ледът изтрещя. По повърхността му полази кривуличеща пукнатина и масивният отломък взе да се отдалечава, повлечен от течението.

5

Вятърът утихна. Отведнъж. Въздухът замря. И само след час вълните се уталожиха, скриха рошавите си гриви, загладиха гребените си. Оглушителният им рев заглъхна, превърна се в звучно кънтене. И цветът, им просветна. Кристалният лазур смени тежката куршумена сивота. Засияха весело слънчевите блясъци.

Смазан от умора, Каам заспа, както седеше в байдарата, превит на две, сложил глава върху ръцете си, които и насън не изпускаха греблото.

Когато се събуди, той видя, че течението го бе отнесло до един леден блок, върху който се биеха ожесточено две бели мечки, а на двеста-триста крачки встрани няколко моржа следяха битката като замаяни.

Ловецът хвана греблото, приближи безшумно. Очите му святкаха хищно в радостна надежда. Месо! Толкова месо! Каам ще го отнесе в ярангата и после ще има голямо празненство. Но с кого да започне? Ако застреля мечките, ще избягат във водата моржовете. По-добре да удари морж. Мечките няма да му се изплъзнат.

Той вдигна пушката, прицели се в окото на едно дремещо животно. Натисна спусъка. Чу се гръм. Но моржовете, свикнали с трясъка на ледовете, като че ли не го чуха. И може би щяха да си лежат все тъй безучастни, ако изстрелът се бе оказал смъртоносен.

Сега, кой знае по каква причина — от вълнение или от преумора, — куршумът се отклони, впи се във врата на моржа. Раненото животно изрева от болка, изправи се отвесно, триметрова ревяща колона, и с един скок се метна във водата. Сепнати от тревожния рев, другарите му го последваха. Ледът опустя.

Каам стисна челюсти.

А сега? Сега да се скрие, да издебне, да изчака. Нека животните да се успокоят.

Ала те не го изчакаха. Ранената моржица внезапно изплува до самата лодка. След нея се подадоха още десетина мустакати глави, размахали бивни. Ставаше опасно.

Каам помнеше и друга схватка, която замалко щеше да му струва живота. Спаси го навременният удар по главата на моржчето. И сега трябваше да действува тъй бързо.

Той изстреля втория си патрон в ранената моржица, но и този път не смъртоносно. Нямаше време да напълни повторно пушката. Разярените неприятели настъпваха отвред. Все повече и повече мучащи, заплашителни глави изплуваха от морето, ниреха под него, зад него, стягаха обръча. Но още никой не се решаваше да нападне. Животните само ревяха, предпочитаха да го уплашат, да го пропъдят с рева си.

Когато чу тревожните провиквания на племето си, Острия нокът побесня. Силите му се удесеториха. И ето, в див порив той се извъртя ловко, впи челюсти във врата на врага си. Зъбите му застъргаха в жестока наслада изтънелите мускули и скритите под тях артерии.

Жълтия кожух разбра, че е загубил борбата. С рев на ужас той се отскубна назад. Опита да се изправи, застоя се секунда-две на задните крака и рухна върху убития морж. Без да го погледне, победителят му скочи в морето.