Читать «Самотникът от ледената пустиня» онлайн - страница 59

Жълтия кожух се метна върху най-близкото моржче и впи зъби в тила му. Изненаданото животно изрева в смъртен ужас, заблъска се върху леда.

Смаяни от станалото, не вярващи, моржовете гледаха сковани от ужас кървавата схватка. В близостта с храненика на племето те бяха забравили страха си от опасния враг. И трябваше да платят за това. Трябваше да заплатят тъй, както се плаща в природата всяка грешка — с живота.

Стисната в тази смъртоносна хватка, с претрошени прешлени, злочестата жертва прекъсна борбата, потръпна и се отпусна, а победителят се нагласи отгоре й, за да я разкъса.

Така го завари Острия нокът.

Чул тревожния сигнал на моржовото племе, той бе зарязал тоз час скривалището на белязаната тюленка и се бе спуснал на помощ със светкавичния мечешки кариер. Но внезапно се закова на място, объркан и смутен. Увличан от другарите си в места, където не се срещаха бели мечки, не бе виждал отдавна себеподобните си. Беше ги забравил. После изведнъж разбра. Може би пръв от стадото си даде сметка, че това е враг. Самият той хищник, Острия нокът веднага се сети що диреше сред близките му другият хищник. Носът му улови мириса на чуждия мечок. Под ниския му череп се развихри буря от спомени, безредни, разбъркани и неспокойни. Отколешни спомени, просмукани с огорчение и омраза…

Малкото мече е видяло своите подобни, тръгнало е след тях. Но мечката с детето го прогонва. Смутено, обидено, мечето отива при мечока с жълтия кожух. Дири нежност, закрила. Но мечокът връхлита отгоре му, бие го, хапе го, дави го и накрай го оставя пребито на снега.

Острия нокът не помни кой беше този мечок, как изглеждаше!

Но ще помни до гроб неговата остра миризма. Външно животните не се различават много. Затова пък всяко от тях има своя характерна, лична миризма, свой портрет от миризма, единствена и неповторима. И тази миризма…

Острия нокът изведнъж настръхна, зъбите му се оголиха в грозен предизвикателен рев. Насреща му стоеше не само враг на моржовото племе, когото трябваше да прогони. Стоеше не само някакъв чужд самец, с когото трябваше да се бие, тъй както по законите на рода си беше длъжен да се бие с всеки срещнат самец. Не само това…

Тази миризма, която сега лъхаше в широко разтворените ноздри, му беше позната, незабравена през толкова години — миризмата на оня самец, жестокия самец, който беше сдавил мечето при първата му среща с неговия род.

Жълтия кожух се извърна рязко, разгневен, че прекъсват пира му, но верен на своя инстинкт, заклати предизвикателно глава и пристъпи напред, готов да защити и плячката, и мъжката си гордост. Двата звяра се счепкаха светкавично. Вплетоха се лапа в лапа, челюст в челюст, тяло в тяло, изправиха се отвесно като оживели триметрови канари. Ревът им преодоля бурята, заглуши воя й. А отстрани, застинали в ням ужас, полуизправени на предните си перки, ги гледаха моржовете. Само в големите им очи се четеше изумлението пред необяснимото.

Два Остри нокътя, които се блъскат настървено, ръфат се, дерат с нокти, премятат се по снега, после отново скачат на крака и вчепкват челюст в челюст. Що ставаше? Какво беше това страшно чудо? Върху утъпкания сняг избликваха нови и нови алени петна, които нарастваха и се сливаха едно с друго. Кой щеше да победи? Дали силата и пъргавостта на младите мускули или опитът и коварството на старостта?